"Марсиански хроники"

Българският художник Цветомир Асенов откри изложба в парижката галерия „Натали Болдиреф”. Картините, които представя, са от цикъла „Марсиански хроники” и са създадени през 2010. Миниатюрите са вдъхновени от мистиката на Средновековието и имат поетично-еротични сюжети.
Мястото на вдъхновение е Париж - един цивилизационен топос с много средновековна история и артефакти. Пътувайки през културните му пластове със своя скицник „Ебош”, в последните си престои художникът е изследвал връзките на митологиите и сексуалността. Такива образци в Париж се намират в музея Клюни, в каменните фрески на катедралите, в Музея на куклата, в архивите на Националната библиотека на Франция, в музея Лувър и в многобройната литература.
Въображението на художника прави възможно пътуването до Марс, а тази посока е подсказана от приглушената червено-кафява тоналност. Сюжетността има и съвременна идентичност. Авторът поставя въпроси, които могат да получат отговор чрез изкуството, като например: Ако съвременният човек е принуден да бъде генномодифициран, какви форми би избрал?; Има ли право на такъв избор и каква част от своето духовно и физическо развитие е способен да контролира?
Изложбата продължава до 9 ноември, а галерия „Натали Болдиреф” се намира на ул. „Сент Оноре” 136 - срещу музея Лувър и близо до Центъра „Помпиду”.
Цветомир Асенов има повече от 15 участия в художествения живот на Париж, между които Есенен салон, аукционни търгове в „Друо”, изложби в Културен център Кристиан Пежо и в Българския културен център, както и в галериите „Арт е Мис”, „Арт пресент” и „Селин”. За последната му изложба Давид Шваегер, преподавател в Сорбоната, пише: “През един хубав юнски ден имах шанса да срещна художника Асенов в Париж, както и възможността да му споделя колко много ме беше докоснал дискретния и чувствителен еротизъм на неговата живопис. Каква беше изненадата ми, когато той ми подхвърли, едновременно с категоричен и мъничко подигравателен тон, че неговите картини са всичко друго, но не и еротични... Какво тогава да съзерцаваме и да търсим зад тези голи тела, зад тези портрети на жени, сграбчени от мощни коне, или зад тези погледи, излъчващи инфантилно воайорство, препускащи с изкушенията на нежния пол? Може би - казвам го, защото диалогът, който проведохме, ми позволява - сексът е само метафора, присъствие и привидност в съзерцателното изследване на живописта, на тази “най-голяма любов”: плътта в момент на екстаз – както Бернини така умело ни научи! – това е една от най-обаятелните картини въобще.“.
К
в. "Култура" бр.37/2610/ 29 октомври 2010

Намерените книги

Книгите в Париж понякога могат да бъдат намерени на края на зелена пейка, на последната маса в бистро, на облите каменни парапети следващи Сена, а в дъждовно време и в телефонна кабина- те самите, като че ли за друго вече не служат. По този начин притежателите на книгите ги завещават на новите им приятели. Такъв обмен на книги е не само романтичен, ала и игнорира антикварния търговски процес. Преди време с Рене попаднахме на прекрасната Симон Вейл /философката, а не съименницата и от политическите кръгове/. По същия начин днес, прекосявайки булевард Сент Жермен, по цялото му трикилометрово тяло, съставено от лица, мода, книжарници, ресторанти, катедрали и градини; в една телефонна кабина, малко преди кръстовището с улица Монж, скрито от ромона на дъждеца, ме очакваше това издание от 1893 г "Жената и Модата"'. И така...

Ситроен /в движение/

Не е трудно да се забележи , че парижани нехаят за състоянието на своите автомобили, че за тях те са само средство на придвижване и само в държавния и модния бизнес лимузините са издигнати в култ. Истинско забавление е да се наблюдава как паркират колите си на място с малки размери, размествайки с приятелско побутване двата съседни автомобила. Понякога собственика на един от тях е наблизо и с усмивка очаква края на представлението.
Често могат да се срещнат екземпляри на четири или на три колела, като че ли преминали на Сент Жермен направо от сцената на фантастичен филм. Тук на никой не му хрумва да санкционира оригиналността, чиито следи водят към индивидуализма.

снимки: Рали

Тоалетна в Париж

Милионерите

Mилионерите са толкова комплексирани момчета! Какво мога да направя за тях, освен да ги посъветвам: четете книги, никога не е късно за възпитание на духа, ала не книги за това как се правят пари...

Англичанката Маги

Докато говорим с Маги за декоративните качествата на Албицията, "Бастър" - куче, което не престава да лае, заслужи отново името си, като нахапа една от фиданките. Тези малки фиданки, от които ще израстнат здрави зелени клони и нежни листа, а накрая и розови копринени цветове, ухаещи тайствено през цялото лято. Заради тези меки като коприна, пухкави цветове, в Америка този вид се нарича Копринено дърво. А вечер и при дъжд, хилядите малки листенца свенливо се затварят към клонките: свойство, свързано с японското име на Албицията- Спящо дърво.

Какво ли е накарало Маги да тръгне обратно на течението, обратно на движението на нациите, а може би и на цивилизацията: да дойде от Англия в България, в крайната къща на едно предпланинско селце? Маги чувства въпроса ми и разказва, че в Англия къщите не са на хората, а на банките. Виждам колко е щастлива със своята къща и с огромния си двор- в сравнение с английските" бекярдове", щастлива е най-вече от факта, че е неин и че всеки ден се радва на ослепителното слънце, на песента на авлигите, които сутрин я будят, както и мен междувпрочем... Все пак, тя е донесла със себе си умението да създава типичната английска градинка с билки растящи в саксии, с малки геометрични фигури изпълнени със заленчуци и пътечки от речен филц между тях. Десетината стръка високи домати са в чудесна форма, въпреки че никога не са третирани с препарати!

Откопавам две нови фиданки от моето "нърсери" за приятели, като и двамата се смеем на думата, чието основно значение е детска стая и ясли, а после и разсадник. Позволявам си да и дам съвет за малък жив плет в близост до басейна и се учудвам както и тя , че помня думата privet, английското име на Лигуструма.

Сбогуваме се като стари приятели и за сетен път се убеждавам, че истинските граници между хората се формират от степените на интелекта, а не от цветовете на някакви флаговете развявани от граница до граница...

"Паралелни светове"

Владимир Свинтила


В своя досегашен творчески път художникът Цветомир Асенов е изминал едно значимо разстояние на размисли, търсене и експерименти /но не и на лутане/.
Принципът на неговата живопис е заявен в платното "Паралелни светове", чиято тема са губещи се и излизащи от една маса материални педмети и елементи на фигури. Това е кипяща маса, където предметното и фигурното се сливат едно с друго и произхождат едно от друго. Това съчетание е изпълнено с напрежение, фигурите и лицата са изтръгнати с усилие от гъмжащата предметност. Те представляват един отлично композиран ансамбъл, чиито основен принцип е деформацията. Деформацията у нас е по-често лошата рисунка. В деформациите на Асенов има много лирика. И ние си спомняме, че у Масон, Маргрит, Модилиани деформацията има точно лирически функции. Асенов е чужд на деформацията с експресионистичен характер.
В същия принцип са изградени две негови малки платна: "Жени на балкона" и "Haute couture". И тук в "гъмженето" на предмети и фрагменти на фигури доминира преди всичко линеарното начало. Доминират овалите , които се преливат. Това не е линеарността на големите легнали фигури с ренесансов характер, все пак е линеарност, при това напрегната.
Няколко платна на Цветомир Асенов с номера от едно до шест са обединени под наименованието "Лежащи фигури". Те са съвкупност от абстрактна предметност, това са фрагменти от непознати вещи, по-често с кристаловиден характер, където след подходяща извивка е монтирана една маска, загатване за "фигурност". Те са работени във високи, но угасени минерални тоналности, или обратното- в бледи земни гами.
Асенов ни казва, че и абстракцията има проблемите въобще на живописта: разграничаване в материалните характеристики, чувство за маса, напрежение на масата, хармония на формите. Всички уроци на класическата живопис магат да бъдат открити отново у този модерен живописец.
Асенов работи в имагинерни светове, които са паралелни на нашия, но в никакъв случай не са идентични.
Ако Асенов и Буюклийски представляват началото на нова Българска метафизична школа, която все пак е подобна на италианската на Кара и на Модилиани, то Буюклийски представлява принципа на самотата, а Асенов този на бликащия в предметите живот. Животът обединява фрагменти на фигури и на фантастични предмети. Те имат едно велико общо: битието! Те са! И това е тържество на творението, по- точно на сътвореното.
Цветомир Асенов е блестящ художник с цяла сюита от платна, с разработени принципи и уточнено виждане. Не като обещание , а като реализация.


_____
Статията е написана по повод изложбата "Паралелни светове" състояла се в галерия "Студио -спектър". Първо е отпечатана в брой 259 на вестник Демокрация, а по-късно в списание Галерия, 1997г, бр.6 и в списание Изкуството в България.

Сън

Великани ме учат да пея. Учудващо за мен, може би поради респекта от високия им ръст, усвоявам песента, която е само припев. Накрая, с характерния за сънищата магичен похват песента се оказва картина. Достатъчно е да обходя патиниралата рамка на картината с поглед и музиката зазвучава. Не съм запомнил картината, както и хиляди други, които сънувам. Насън се ограничавам да ги гледам, тъй като смятам, че те са на друг автор. Знам че са родени от моето въображение, но насън рядко споря със себе си.
После сънят забързва и се сменя с по-малки сънища, а сетне и с банализираното утро...

Да го наречем Хикс...

Срещам един тип, чиито име не мога да запомня. След пет минути вече съжалявам , че говоря с него. Знае за Париж повече отколкото парижани, без да е стъпвал там- художниците процъфтявали, галериите работели на пълен ход. Подхвърлям му, че продажбата на картина в Париж е събитие и се разчита основно на американски туристи. Самият той не пътувал , тъй като не владеел чужди езици, но междувременно е спечелил конкурс за преподавател в университет. Какво ли преподава на младите и интелигентни хора, както сам се изрази? Ако реши да бъде отшелник бих го адмирирал, но да нямаш глобален поглед за света, да не познаваш последните новости и класиката от оригинала и да живуркаш под крилото на незнанието, накичен с титли и дипломи, това не е само лингвинистичен грях. Този тип преподаватели е доста разпространен у нас и само пълния мрак въдворен от посредствеността, позволява да се скрие безличността им с благозвучните префикси: доцент или професор.
Хикс продължава да реди готови фрази, като последната, след сбогуването е : Радвам се, че още се бориш!
Ето нещо, което никога не съм правил. Борбата за мен е по-непоносима дори от сушата на пустинята и от омразният шум на топка удряна в гаражна врата. Винаги съм смятал, че на тепиха за борба се появяват само посредствени състезатели, плувнали в миризмата на безверието. През целия си живот съм работил за онзи, който ми е подарил таланта и изпитвам отговорност само пред него . Той ме свързва и с хора, които са моя опора и продължение на вдъхновението. Моята борба се изразява в укрепване на вярата и в разнообразяване сюжетността на сънищата...

Ателието на Дьолакроа в Париж

Днес бях щастлив в малкия двор, заобиколен от притихнали средновековни сгради, в района на Фюрстенберг, докосвах старите зидове, които ограждат ателието на Йожен
Дьолакроа. Седях в неговата градина, под сянката на същото дърво, под което той е обмислял последната си картина и е правил синтез на небето и като не е откривал синьо го е замествал със сиво, ала днес небето е огласяно от скрити гларуси и шумоленето на японски дантели промъкващи се с малки крачки към стаята, към зеленото канапе, откъдето Дьолакроа е отлетял със своите ангели забрявайки палитрата си, за да я видим ние и да му занесем цветовете от които вече никой тук не се нуждае....
" Събуждайки се на другия ден виждам слънцето най-милостиво да гали сградите , които се виждат от моя прозорец. Гледката на малката ми градина и усмихнатия вид на моето ателие винаги ми носят чувство на удовлетворение. Моят дом определено е очарователен!"
Спомням си за тези думи на Дьолакроа, когато заставам пред същия този прозорец. Слънцето в този час вече не огрява готическите покриви, ала невидима вътрешна светлина обгражда студиото на артиста и тя е видна за всеки, който поседи няколко минути на удобните столове в градината. Дьолакроа работи в това ателие само няколко години, той идва на улица Фюрстенберг от Нотр-Дам-дьо-Лорет, за да е по близо до катедралата Сент Сюлпис, където изобразява на един плафон борбата на Яков с Ангел.
Може би Дьолакроа е избрал мястото на ателието си заради наличието на градината. Той е привързан към растителния свят и Жорж Санд свиделства в своите " Нови писма на един пътуващ": Веднъж го хванах в изблик на радост пред една жълта водна лилия, когато успя да разгадае чудесната и архитектура.
От няколкото запазени фактури от 1857, се научава повече за дендрологическия състав на оригиналната градина. Художника се е разхождал между малини, касис, лози и различни сортове рози. Ухаело е на мащерка.
Оставам още малко под сянката на кестените. Превеждам си мислено името на художника, като го разделям на части: Дьо-ла -Кроа. Някой, който принадлежи на вярата или на кръста, но със сигурност и на голямото изкуство...

Неделен въпросник

Свети Августин ни напомня, че паметта помни дори забравеното... По този начин той ни дава надежда. Но кога се появяват облаците на съмнението и кой ги насочва към нас? Наистина има твърде голям промеждутък между светската вяра и религиозната, откъдето връщането е невъзможно и надеждата се подхранва от божествени видения. Свети Августин казва още в своите "Oткровения": Тъй като съзнанието му беше замъглено от образите на материалните неща, той не можеше да разбере духовните и вярваше , че душата му е част от тази на Бога...
Част от какво е моята и твоя душа, има ли колективна душа на човечеството, на отделните нации, на населените места? Кога една душа приема друга за приятелска и кога се дистанцира от нея? Какво предопределя посоката на нейното усъвършенстване-молитвата, поста, въздържанието или отказа от усъвършенстване и следване на библейските наставления за радост и веселие, тук на земята?
Така както правят многобройните туристи опиянени от магичния Париж и от дискретността на малките ресторантчета скрити в уличките на квартала Контрeскарп.
И накрая, кой ще ни протегне ръка, когато се сбогуваме с образите на материалните неща и със самите тях?
Съдовете за светена вода с формата на мида, в която се потапя ръката , преди да се прекръстим в началото на катедралата Сент Сюлпис са празни, вероятно от съображение за санитарна сигурност в горещото парижко лято...

Жена или кукла?

Междуполовите взаимоотношения май не вървят добре, след като японците са така усърдни в усъвършенстването на женския робот, проектиран да замести жената и в любовното и амплоа. Женски робот, тъй като досега не съм срещал мъжки образци на домашен робот. Домашния робот очевидно наследява архетипа на домашната прислужница, която по-принцип се избира от съпруга и най-често фокусира еротичните му фантазии.

Но думата ми по-скоро е за необходимостта на човека да създава кукли. В Париж има интересен Музей на куклата- Musée de la Poupée, на стотина метра от Бобур. Експонатите там са създадени за забавление на децата, а не на възрастните. Тези изящни андроиди, облечени в коприна и плюш, плачещи и смеещи се, в костюми за опера или за сватба, отклоняват за малко вниманието на детето, докато родителите му общуват помежду си. Днес переверзността на въображението е разменило ролите, като в съвременен театър.

Трябва да сте съзерцавали безукорната плът на японките и високомерното им кокетничене с малките компютри на коленете си в кафето Старбъкс, недалече от Опера Гарние, за да си представите от къде е дошло вдъхновението на японските дизайнери и инженери. Тези момичета са на крачка от изкуственото тяло, от изкуствената душа /не знам дали не избързах с душата, тя е с друг патент/.

Спомням си как някога една възрастна жена извика на дъщеря ми: Не дръж така детето, ръцете му се удрят в паважа! Когато ни наближи видя, че детето беше куклата Сара, която като се наведеше изплакваше Мама, а като се облегнеше назад позлатените и клепачи размиваха детската и невинност.

Как ли ще трябва да усъвършенстваме сетивата си за в бъдеще , за да различаваме копието от оригинала и дали го правим сега, относно душите, които не са наш патент?

Някъде в метрото

Някъде в метрото на Париж
мъж крещеше срещу новата ми шапка
току-що купена от Риволи:
"Какъв интелигентен вид,
аз също съм учил, но мама
ми казваше: пази се от SIDA*
и аз така и не се ожених..."
когато посегнах да отворя чантата си
мъжът извика: "А, сега господина ще извади револвер,
хайде стреляй, аз също съм учил, но мама..."

отворих Дарио Фо случайно на страницата за
"Въображението и ъгъла на гледната точка"
от Основно ръководство за актьора...


____________
SIDA - спин

В Париж, през Нюи

За пръв път навлизам в Париж през един квартал символ на благополучие, на изисканост, преминаваща така леко границата на социалната перверзия. Нюи, лингвистично популярен и като Ньой, лицемерно свенлив в сенките на платаните и на по-черния от обикновенно асфалт. Благороден, с разточителни вътрешни градини, имащ вид на топос приютил аристокрацията, изоставила в бягството си от революционерите дантелените бонета и червения плюш. Не само защото и сегашните крал и кралица живеят тук.

В Цар Едип Йокаста казва "Не трябва да те плаши бракът с майката, много мъже са мечтали за това." Ако съществува урбанистична психология Нюи ще бъде пример на съвършенния градски квартал, който обслужва интересите на регидния и непроницаем Аз. Кралството/държавата/ се нуждае от непосредствено, по-близко ръководство. Версай отдавна е подарен на народа, както и театъра междувпрочем. Единствевеният архетипен материал, който кралят си запазва е властта. Това кръвосмешение е отдавна узаконено, ролята на Ришельо днес е паснала отлично на телевизията. Съвременната първа двойка се нарича Комплекси-Власт. Подобно на комплекса, властта не се намира под наш контрол, тя се подчинява на свои закони.

Скоро скелета на кулата на Айфел, мъгливо-синя, изплува в далечината и отвлича вниманието ми от социалния катехизис на този град. Тихият говор, космическото ускорение на метро номер 14, съботния броканте , който предлага от цялата колекция на афиши за полския театър до първообраза на вилицата . За плакатите на Томашевски ще чуя цяла лекция на павилиона, като господинът с едната ръка обрисуваше високата им цена в Ню Йорк, а с другата прехвърляше лист по лист творчеството на Хенрих. Томашевски ми напомни за Станислав Виспянски, а той ми върна спомените за тъжните градини на Ивашкевич...

Париж прилича на въртележка с животни-илюзии, ако не сте загубили детското си въображение и ги яхнете, няма да ви доскучае...



автопортрет на Виспянски

Сорбонни години

В една биография за премреждията на Данте във Флоренция и по-скоро извън нея, тъй като той е бил осъден на изгнание до края на живота си, в тази книга се споменава за модата флорентинските младежи да получават образованието си в Сорбоната. Това най-престижно учебно заведение излизало скъпо на родителите и автора дава пример със съществуващата тогава единицата мярка за благополучие - "един работен вол". Десетки нищо неподозиращи волове на година, с други думи половината от доходите на едно заможно семейство. Париж винаги е знаел как да си осребри красотата и пази тази традиция до наши дни.

Спомням си как радостно изморени, след дълъг тур по парижките университети, завършил някак естествено при Сорбоната до Пантеона, седнахме в кафето до площада с фонтаните. Находчивия келнер веднага разпозна в нас чужденците баща и дъщеря, привлечени от френското образование и си позволи да ни сервира огромен сок и двойно кафе, без да сме поръчали такива. Не ги отказахме, приехме го за добър знак и ето трета година Сорбоната за нас е мечтаното ежедневие.

Парижани, които така обичат да са заобиколени с многообразие от култури, за да се насладят и чрез чуждите гледни точки на своята, произнасят вече без усилие името Ралица.

Написах "за нас", тъй като и ние надникнахме в бездънните библиотеки, медиатеки, музеи, неповторими театрални представления и сме свидетели на празничното, шик ежедневие на един приказен град. Град, притихнал като свещенно чудовище в сянката на платаните и на катедралите ...

На колко обикновени години се равняват три сорбонни години, може да ни разкаже само някой , който ги е преживял. Или ги преживява сега: на Пон дез ар, където вятъра танцува с косите и с копринените шалове на седналите направо на дървения мост момичета или утре в "Мad maker" на улица Cujas, така близо до бистрото с големия сок от портокали и двойното кафе...

Честит рожден ден Рали, гордеем се с теб!

Страст

Днес видях своята страст отстрани. Попаднах на място, воден от свой приятел, което съдържаше толкова много страст към изкуството: продължителна, непретенциозна, сляпа. Полутъмно помещение блестящо от светлината на тази страст. Страст, не губила никога своята сила, страст издъхнала внезапно, но с ясното желание да съществува още и още и още. Да се превърне в глух прибой на морето, да заобля мрачния гранит с хилядолетия и накрая да го превърне в пясък, който да гали нежните нозе на непознатия плаж.
Страст , победила времето и сега втренчена в мен, като огромна нощна пеперуда, която очаква мрака, за да види светлината...
Днес погледнах тази страст отстрани. Аз живеех с нея и досега, ала днес видях страстта на друг човек към изкуството. Днес той ми предложи и своята.

Да приема ли?

Меломан, но в дюкян

Продавачката на джаз не владеше основната характеристика на джаза, онази която го превърна в класика. Интерпретацията. Когато я помолихме за един диск с джаз, тя с учителска настойчивост и без следа от усмивка започна да ни наказва за проявенето ни невежество: " Какъв джаз: фрий, бибоп, куул, хард, модал, соул, фюжън, фънк, смууф, ейсид, ню ?" Представям си, че ако бяхме поискали Нина Симон на френски, сигурно щяхме да бъдем подложени на бой с пръчка, отменен толкова наскоро в Англия и никога не излизащ от употреба у нас, както междувпрочем и пушенето на обществени места. Нина Симон има такава песен и това е Ne Me Quitte Pas , на загадъчния Жак Брел, на когото никой не се наемал да изпълнява песните му и за щастие той сам се захванал с тази работа.

Продавачката на джаз не овладя интерпретацията и по-късно, когато имаше предаване в радио: започна да произнася цели изречения, но така и не каза нито едно собствено ...

Може би нивото на изкуствата у нас, където интерпретацията е най-необходима, са в постоянно начално развитие. Живост, лекота, остроумие, блясък- кой притежава тези базови качества, за да издига върху тях кулите на масовите изкуства? Киното не се прави с режисьорска книга, а с интерпретация. И с актьори, а не с артисти. В България се създаваха митове , подкрепени с държавни титли и после се повтaряха до безсъзнание няколко имена... Сега няма нито имена , нито изкуство. Относно имената и биографиите си спомням, когато поискали от Балтюс биография, той ядосано изпратил почти празен лист: "Небиография. Препоръчвам ви да разгледате моите картини."

Какво ли прави днес продавачката на джаз, мислите ли, че е започнала да пее?

La petite mort

Една антична поговорка гласи : "Ако ти си, тя не е , ако тя е, ти не си". Левинас ни я цитира и ни уверява, че смъртта никога не е настояще... Преживяването на смъртта, според мен започва още в ранна възраст, когато докосваме за кратко старческите длани, учудващи ни със своята хладнина и наблюдавайки лицата, чиито гримаси понякога ни плашат. Кората на ствола на стария дъб също е напукана и тъмна, с върволици от мравки, пълзящи към короната и обратно, но птиците нямат притеснения от неговата възраст- напротив чувстват се уютно в сенките му и често утринните си песни започват от там. Този стар дъб е пълен с живот...

Смъртта е винаги наше настояще. La petite mort , малката смърт, както сполучливо на френски е метафората за оргазъм, ни съпровожда също прекалено дълго. За да достигнат просветление, тибетските монаси практикуват въздържание. Те са победили малката смърт, говори се , че някои успяват да победат и голямата. В продължение на цял живот се подготвят, противопоставят се, борят се с нея. Ние, останалите сме екзистенциалисти. Сливайки телата си, ние сливаме и душите си. Ставаме активни, покриваме тялото си с бронзов загар, ала натрупваме мрак в сърцето си. Смъртта ще ни изненада, както междувпрочем и раждането ни.

Отново Левинас: "Ерос е силен като смъртта...'

Сладкият мирис на люляк е проникнал в стаите на горния етаж през отворената балконска врата. В това ухание има някакъв вид забрава, антипатия към бъдещето. Точно над мен е изгряло съзвездието Малката мечка; многобройните пеперуди, нефритените бръмбари и усърдните пчели са напуснали кичестите цветове на люляка. Превъзбуден, той продължава да излъчва еротичната си миризма и в мрака, опиянен от хилядите му посещения днес. Малката смърт се наслагва така, както и спомените от прочетените книги в нашата памет, подобно цветовете на големите очи, които са ни привличали към la petite mort. Честите ми разсъждения за смъртта са моята подготовка за срещата с нея, не бих го правил така често, ако не се съмнявах, че интереса е взаимен.

72 часа

Седемдесет и два часа, които съдържаха три залеза обагрени във венецианско червено, нощни песни на прелетни птици, настройващи вокалите си за голямото надпяване през май: начин на общуване, с който наподобяват французите- съкращаващи разстоянието помежду си също с лингвистичен маратон, седемдесет и два часа изпълнени с толкова много аромати, над които доминираше този на разцъфтелите ябълкови дървета.

Пътуване, приличащо на плуване в жълто-зеленото море от рапица, допълнено от меланхоличния албум на Стейси Кент, подарен ни от името на цвете, запазило лъчезарната си усмивка в средновековния Латински квартал и черпещо жизнени сокове от богатия хумус на театрален Париж.

Наличието на сирене Маскарбоне и на изкуствена трева от Германия в несъръзмерния по площ с размерите на малкото градче нов магазин, навява тъга за обединена Европа под друго име и под друго оръжие. Крепостите, капителите и мраморните статуи на онова време, сринати от варвари, сега търсени и откривани от нови варвари, напускат завинаги тази бивша римска провинция, а преди това и цивилизация на многолюдните Трибали. Старите къщи , които срещаме, изоставени от години , вече не се надяват на подкрепа, по-скоро очакват с примирение потоците на бурните пролетни дъждове да подкопаят основите им и да ги освободят от това нерадостно съществуване. Те са на детска възраст в сравнение с онези двестагодишни кокетки от малката улица Хиацинт , намираща се на стотина метра от Тюйлери, оживени и бликащи от живот, поддържани ежедневно от любовта към лукса и от козметика за домашно почистване...

Един приятелски глас от Лондон ме попита къде се намирам и ми се стори трудно да обясна всичко това в няколко изречения. Нима ако опишем достатъчно добре външния свят, който ни заобикаля, няма да опишем несъзнателно и вътрешния, този в нас?

И още към външният: нежните стръкове на Тагетиса, които ще красят цяло лято парапета на долната тераса, напрегнатото жужене на хиляди пчели още от сутринта в короната на трите дъба, облите хълмове покрити с ниска, тъмна трева, придошлите води на голямата река, лъкатушещото корито на малката река, отново празното щъркелово гнездо /какъв нескопосан архитект съм/, полутъмните мансардни стаи, но с топлината на замък и просторната гледка от втората тераса, откъдето се вижда колко голям е станал бора, пристигнал тук преди години в багажника на автомобил.

И накрая онези ръце, които са били и в моето начало и които винаги, както и сега , са скъпа милувка , които живеят заради очакването да прегърнат някой, който ще ги успокои и ще им върне незабравимата младост...

Пикасо и безплатното второ кафе

Снимка: Гедеон, Миюки и Дейвид

Разговаряме с Деси и с Максим на кафе в средновековната тишина на Шведския културен център /11, rue Payenne/: аз търся ателие, Максим имал едно, но в Дижон, Деси смята, че е израз на лош вкус отхвърлянето на новите завоевания в архитектурата, Максим ни съобщава, че навремето на Пикасо му е отказано френско гражданство. Пропуснах да отбележа, че Максим работи в Музея на Пикасо, а Деси е архитектка в бюро, което се помещава в бившето студио на Ван Донген в Монпарнас.

Ето я новината- На Пикасо му е отказано френско гражданство- може би по времето, когато ексцентризма му преминавa границите на изкустото и прелива към редовете на френските комунисти, по същото време, когато правителстото на френските десни спира червените шансони на Жан Фера, починал наскоро в Антрагес, красивия юг. Жан Фера само възпяваше комунизма, но не посети никога страните от Източна Европа.

Милият Пикасо, гений , който нищо не искаше да изпусне, който ако можеше да открадне крадеше, който беше маниакално стиснат и мнителен, който беше вулгарен и дори жесток. Този художник-комунист, едва ли е изпитвал безмерната жажда за творчество, а реалния социализъм да му предлага съсухрена полска креда и няколко тубички застояла сепия с гарнитура долнопробен терпентин, който изравнява труда на художника с този на миньора... Никакъв помен от романтичните имена Монвал, Арш, Фабиано, Кансон, имена на хартия за акварел. Да се откажеш от многообразието и от интелекта, за да можеш да властващ над посредствеността и еднообразието, ето едно подходящо мото на социализма.
Вероятно ме смятат за крадец, когато се застоявам с часове в магазина на Дюбоа, на улица Суфло, а купувам само няколко пастела, но как да обясна на мадам, моята привързаност към изобилието, към възможността за избор, към радостта от стаеното вдъхновение в полутоновете на цилиндричните късчета пастел и в грапавините на хартията за акварел...

Колебая се дали да поръчам второ кафе, тук то е безплатно, ако си вземете и сладкиш. Какво е усещането, когато всеки ден минаваш покрай картините и скулптурите на Пикасо, питам Макс, ами никакво, отговаря той и аз се съгласявам мислено с него...

ps Прекалено критичното отношение към личността на Пикасо се дължи не толкова на временното му политическо лицемерие, колкото на сходството с негативните черти на характера, присъщи на повечето художници, вероятно неизбежни и припомнени и на мен през последния уикенд...

Паралелни светове

Само за миг си представете, че съществува възможността нашия свят да е част от друг, достатъчно обширен, за да загубим знаците на ориентация в него, свят, координатите на който не са нито в миналото, нито в настоящето. Понякога попадаме в него, изненадани от видение посред бял ден, от внезапен полъх на близост към някой, който срещаме за пръв път , силует губещ се в тълпата преди да успеем да извикаме "Ако и ти мислиш, че тази среща не е случайна, то ..."

В изкуството изследването на вселените на въображението е ежедневие. Въображението -кучето водач, което разсънваме с двойно кафе или с изследването на статична форма използвайки тъмното пространство на "сепията" като негов протагонист . С такъв водач, подобен на механизма, който ни връща от дълбините на съня в нашата реалност, само след третия звън на алармата, сме в сигурни ръце: въображението е врата към паралелните светове, то изключва част от сетивата за сметка на други, по-малко развити, но притежаващи в излишък духовна мощ. Стига да не му се противопоставим със законите на гравитацията или със страховете си ограничаващи спектъра на Human Abilities.

В този миг, в който вярваме, че тези светове съществуват, песента на скритата птица ни се стува по-мелодична отвсякога, къдриците на красавиците на Ботичели, по-еротични от обикновенно , а разликата между живота и смъртта- странна измислица на посредствен философ.

Есенен салон в Париж

Париж събира артистичния Олимп .Седмина българи защитаваха във френската столица родното изкуство.

Парижкият есенен салон променя своя облик и набира скорост. От седем години негов председател е енергичният Жан-Франсоа Ларийо. Миналата година от 2000 кандидатури са одобрени 700. Целта е да бъдат представени артисти от всички съществуващи стилове и направления в съвременното изкуство

Последната година Салона не се проведе в Гран Пале, който се ремонтира, а в аристократичния квартал "Отьой", така добре обрисуван от Марсел Пруст. Гладът да бъде открито новото, онова ново, което са търсили и преди сто години, се усеща навсякъде. А тогава, преди сто години, е било пред очите им, подписано с имената на Модилиани, Ван Гог, Сезан. При все че несъвършенството на сетивата е като че ли вечно, откривателският дух съществува и зарежда художниците с оптимизъм. Все пак неоценените навреме шедьоври днес са подслонени в красиви старинни сгради и дворци на Париж: Орсе, Соле, Лувър. Този формален реверанс на обществото не е променил правилата на оценяване; и днес истинският куратор пред входа на вечността е времето. Независимо че то не е единственият фактор, обикновено пътуването на картината към артистичния Олимп е равно на скоростта на светлината, ала с обратен знак.

В дългото почти километър хале на Салона звучи непрекъснато класическа музика, а внезапното изсвирване на полицейска свирка известява продажбата на поредния "сувенир". В дъното на Салона е разположено кафене, в което може да се поръча сангриа - червено вино с нарязани в него плодове. Едва ли има по-подходящо средство за възстановяване след дългите маршрути по парижките булеварди от този еликсир с поетично име. На чаша вино се срещаме с другите българи, чието участие в салона умножава произнасянето на звучното "бюлгари": Светлин Русев, Любен Диманов, Никола Манев, Николай Янакиев, Бойко Митков и Митко Андров и моя милост.

"Жени на балкона"/детайл/

Маршрути

Страхът на Дьолакроа, че градините на Тюйлери ще бъдат разпродадени като пустеещи земи и после ще бъдат застроени по американски маниер, се оказват напразни. Бяха разрушени халите, построени в 1851 г. от Виктор Балтар и станали символ на романтичен Париж. Днес на тяхно място е построен Форумът, търговски център с пет подземни и един надземен етаж, в прекалено американски стил, така дразнещ с тъмните си стъкла касетирани с алуминиеви колонки. Разположената срещу него величествена и спокойна катедрала Сент Йосташ, като че ли въздъхва примирено на новите времена и се радва, че малката градина между нея и форума носи имената на поети за своите алеи: Емил Бернар, Сен Джон Перс, Лорка, Арагон. Всъщност Париж е великолепен. Градът притежава стотици обособени пространства със собствено настроение Ако се разхождате в малките улички на старинния квартал "Маре" и си пожелаете величествени гледки, вземете метрото и слезте на спирка "Етоал". Няколко минути ще стоите стъписани, съзерцавайки Триумфалната арка, имайки чувството, че е прекалено близко до вас. Оттук тръгват двадесет авенюта, изберете най-обширното, най-прославеното: Елисейните полета. За неговото построяване Хаусман е разрушил няколко квартала, и то в далечния 18 в. На "Шанз-Елизе" има всичко: от скромната пекарна на Пиер, където можете да си купите топла багета почти в полунощ, до ултрамодерния магазин за парфюми. Не се притеснявайте от тъмнокожия пазач с мащабите на авенюто, той няма да ви попречи да вдъхнете колкото аромати пожелаете - и най-прочутата марка има мостра, оставена за вас. Опиянен от уханията не забелязвате, че навън те се повтарят в почти всяка жена, с която се разминавате. Вече се е свечерило и неоновият знак на Лидо проблясва отляво. Искам да видя Сена вечерта и вземам метрото до "Понт Д'алма". Гледката е удивителна! Кулата на Айфел свети в тъмно жълто, напомняйки на тотем от магазин за сувенири. От върха й три лъча са опитват да спрат мъглата, която пълзи по металния й ствол, изпращайки светлина наоколо. Съседният на мост Д'Алма фосфоресцира. Батомуш - малките туристически кораби са украсени карнавално и когато изплуват под арките на моста ви се струва, че откривате цветовете за първи път. ако се обърнете назад, бляскавият диск на Каросел ще изпълни хоризонта, а малко по-нагоре величественият Лувър крие съкровищата си в тайнствена тъмнина.

Портрет на Фернанд Оливие от Кис ван Донген

През деня, особено ако ноемврийското слънце не изглежда така студено, може да слезете по стълбите на кей "Отел дьо Вил" и да седнете на една от каменните пейки.

Сега вече нищо не ви разделя от Сена - поетичната артерия на Париж. На съседната пейка мъжът с филцова шапка и разсеян поглед над вълните, може да се окаже самият Жак Превер. Е, поне поетичният му дух... Монмартър Историята на този хълм е толкова известна, че никой не си прави труда да поставя указателни знаци към него. А в Париж мащабните карти са поставени на всяко по-голямо кръстовище и успокоителния надпис Vous ets ici върху тях ме съпътства навсякъде. Изчаквайки уличка от стълби, потънали в зеленина, попадам на малък площад с високи платанови дървета. Днес тук е толкова тихо и спокойно, колкото бурно и драматично е било, когато площадът се е наричал "Равинян". Сядам на една от пейките, които в славните години на Монмартър са служили за постаменти на импровизирани изложби на обитателите на "Бато Лавоар". Сградата, в която са живели и работили Пикасо, Ван Донген, Модилиани, Хуан Гри, Макс Жакоб, Андре Салмон и сега е непроменена. Все същият обикновен ламаринен покрив, карал Пикасо да рисува гол през летните месеци и малките капандури, на фона на които художниците взаимно са си правили портрети. Опитвам се да доловя в безмълвността на настоящето ленивите стъпки на Фернанд Оливие, любимата на Пикасо от онова време или кънтящите стихове на Макс Жакоб, но до мен достига единствено звукът на фотоапарат. Две елегантни момичета, познаващи златното покритие на този семпъл вход с надпис "Бато-Лавоар", се фотографират пред него. Моля едното от тях да ми направи снимка с моя фотоапарат, на същото място, на входа-изход на учителите ми по живопис. You are welcome, отвръща мило тя и докато светкавицата осветява мрачния днес Монмартър, дочувам ленивите стъпки на Фернанд и стиховете на Макс Жакоб:
Видение тъй странно тази вечер,
възможно е да ви е завладяло;
че ангел е пред Вас, видяхте вече,
пък то - самото ваше огледало.

Кис ван Донген
щастлива случайност Деси, която е архитект, работи в проектантско бюро, помещаващо се в някогашното ателие на Ван Донген, на улица "Анри Барбюс" в Монпарнас. Научил за моя интерес ръководителят на бюрото г-н Богарт е съгласен да посетя бившето студио и ето ме на мястото, където бе творил най-известният портретист на буржоазни дами в Париж. Една малка репродукция на негова картина е разположена високо в студиото като знак, че старият наемател може да влезе всеки момент и да продължи своята работа, работа на гений, останал верен на красотата в живописта.

Цветомир Асенов

вестник СтандАрт
Петък, 15 Март 2002

Детрониране на красотата /опит/

В залата на могъщият Рубенс в Лувър се промъква криминалния Ян Фабр. След цяла вечност / почти 400 години/ изкуството на неговия съгражданин от Антверп е обикновен опит за детрониране на живопистта на средните векове. Невъоръжен, само с жалкото знаме на авангарда, носещо мотото "Малко поетично насилие не е излишно", Ян се опитва да се справи с потоците обеми на веселие и на могъщество на духа на среновековието, приели да се трансформират в картини под четката на майстора Петер Паул. Tози "ангел на метаморфозата", както сам се нарича е направил гробище в залата на Рубенс и ако не внимавате може да се спънете в тези обекти на изкуството и да получите снизходително мъмрене от охраната. Но как този тип стигна до тронната зала на Рубенс, Рембранд, Ван Ейк и Бош? "Фигаро" си задава същият въпрос: "Липсата на художествено съдържание в така наречените съвременното изкуство премахва разграничението между култура и липса на култура и ласкае егото на най-невежи в изкуството и в историята на изкуството. Но защо тази мания донесе този фарс в класическата музеи, и по-специално на Лувъра? "

С помощта на предателство от най-високо ниво, с меркантилната благословия на директор на Лувър, който за психоделичните превъплъщения на Ян /признаващ си, че изкуството го държи далеч от затвора/ е готов да превърне Лувъра в галерия за съвременно изкуство. От онова съвременно изкуство, което ни предлага неонова светеща в розово лента на лявата стена на галерията, а на дясната пулсираща в синьо. В малкия промеждутък на премигванията на нас ни идва мисълта "Сънувам ли тази глупост или я виждам реално?"

Изкуството очевидно боледува, както боледуват и художниците, които го създават. По-интересно е дали тази вече епидемия може да се излекува с нещо друго освен със стрък трева и хапче Апокалипсис?

Париж, лятото на 2008



Мария Магдалена, оцветено дърво , 16 в. Лувър