Tanzt, tanzt sonst sind wir verloren ...*

Нищо не може да ме убеди така в безнадежноста на човешката деградация, както вида на съвременна София. Отдавна е известно, още преди японския архитект Йоши Ямазаки да установи, че в България няма нито един свой колега. . Разбира се, не става дума за строители, чертожници, а за творец, който поставя изкуството пред строителството и има свой собствен стил. Тъй като архитектурата е колективно дело, проблясъците на изкуство бързо се давят в блатото на невежеството и бутафорията. Жилища и офиси, офиси и жилища. Ще ви дам пример с Casa Milà на Гауди. Наречена е Ла Педрера / Кариерата/, тъй като гениалния архитект е обречен приживе на подигравки и неразбиране. Сега тълпите пред сградата са нескончаеми. Те се наслаждават на трансформацията на морски вълни в жилищна сграда. Дори в една единствена колона , Гауди изобразява движението на морето от спокойно състояние-в основата и, до бурна спирала по време на буря, там където колоната достига тавана. Първите желаещи да закупят жилища в сградата били стъписани от необикновените обеми и мебели на апартаментите. Гауди е изпреварил времето с някакви си стотина години /времето за безпристрастна оценка, не че сега има някой подобен на него/. У нас никой не иска да изпреварва времето-ние сме екзистенциалисти, живеем във времето и то живее в нас. Наскоро неволно станах свидетел на разговор между строители-архитекти в едно кафене. Те обсъждаха цял час финансови проблеми, от съседната маса долитаха високопарни фрази като обществена комисия, едри капитали, банково финансиране и нито дума, нито дума за Изкуството, т.е. за Архитектурата!
Същото е състоянието и на българското кино. "Трябва да правим филми, успяхме да намерим средства, поредния български филм е факт!" Един момент- за истинското кино е необходим сценарий или пък гениален режисьор, на който му трябва само едно хубаво момиче и пистолет/ Годар/. Кое от двете условия може да се открие в България? Във всеки случай решението едва ли ще дойде от средите на кинодинозаврите. Те се изкушават и да преподават своята смешна естетическа идеология , обременена от комунистическа диктатура, цензура и автоцензура и интереси, които се движат от сутрешните новини до вечерните. Никой не остава буден през нощта, когато философията на вселената помита с облекчение жалкото ни съществуване...Филмите на тези професори само могат да ви докарат до инфаркт. Киното има способността да концентрира огромна енергия и ако тя е зловеща, въздействието и очевидно предизвиква и здравословни проблеми на публиката.
Наскоро усетихме вкуса на сълзите с филма на Вендерс за Пина Бауш: изкуството създадено с любов вълнува , а професионализма изсушава сърцето...
С каква любов Пина Бауш се отнасяше към всеки детайл на своя живот-изкуство!Възрастовия състав на балетната и трупа е така разнообразен, че не остава съмнение- танца не е приоритет на прима балерини, на мерки и теглилки, той прониква във всяко същество, което е озарено от творчески дух. Осемдесет цигари на ден и всеки ден на работа- така достига до съвършенство Пина, дори във Вупертал, Германия.
Мили хора на изкуството, забравете правилата, когато започвате да творите. Търсете вашето собствено изкуство- дълбочината на вашата същност ще ви подскаже как да го направите. Моне е открил, че водните лилии са неговото призвание, вашето могат да бъдат сребърните следи на охлюва върху пътеката на зазоряване. Ако не откриете вашето изкуство, сте обречени на доживотни второстепенни роли. Ако ви трябва фарт , ще откриете фарта, ако нямате подходящ цвят , ще го създадете. Всеки има право да открива, да търси , да поставя своето начало. Мечтайте, мечтайте, иначе сме загубени...



*Танцувайте, танцувайте, иначе сме загубени
/реплика от филма “Пина” на Вим Вендерс/

Постмладежка възраст

Според Фройд , двата инстинкта , които определят живота ни са тези на любовта и на стремежа към смъртта. За да продължа разсъжденията си , съм принуден да използвам нова или малко употребявана дума, тъй като подобните на нея обозначаващи един пълноценен, спокоен и философски период от живота на човек, въобще не ме удовлетворяват. Думата е постмладежка възраст*- заемка, която направих от постмодерното изкуство, аналог, който ми хрумна днес , когато една галеристка раздели неволно картините ми на млади и стари. Естествено тъкмо обратната версия е по-логична: "старите" ми картини са направени по време на моята младост, начална опитност с толкова много енергия, че само необходимостта от нови материали или ежедневните срещи с приятели вечер ме разделяха от статива. Тези "стари" картини се раждаха толкова бързо, че четките ми не се нуждаеха от сапун и вода, тъй като непрекъснато бяха в употреба. Диалектиката подсказва, че точно "старите" картини са повече "млади" от онези, които създавам днес- в постмладежката си възраст! По правило , в младите хора съществува неприкрита боязън от старото- за тях то олицетворява тайственото, съмнително ценното и дори архетипното-всъщност то достига с безкрайните си лиани чак до дъното на кладенеца, където плува формулата на нашия произход. И тъй като произхода и раждането са в пряка корелация със старостта и със смъртта, символите и знаците за нещо вехто или архаично удря камбаната за най-голямото противоречие в природата: необяснимото и неизбежното превръщане на младостта в старост. Ако някога се разбунтувам , ще бъде срещу този парадокс. По какви причини детето престава да бъде дете, а уханния мирис на диви теменужките, превзели вече цялата ни градина отстъпва на изсушените през лятото треви? По какви причини Златната птица , която цяло лято ме буди от клоните на дъба, някоя пролет няма да долети, тъй като поради липса на сили не е издържала полета си от Мадагаскар? Очевидно силата на природата надхвъря възможността ми за съпротива, макар аз самия да съм част от нея... Оказва се, че в постмладежката възраст трябва да се борим и с друг парадокс. Инстинкта ни за любов трябва да става все по-могъщ , за да преодолее другия, който нощем тайно се прокрадва в сънищата и ни изкушава с далечни царства и с нови животи. Направих скици на Ерос и на Танатос и после размених имената им. Те си приличаха като близнаци...

Метаморфози

С Ханко пред къщата на либретист, а после и на художник, сега част от парк "Долината на вълците", наречен така от Шатобриан, чието имение е съседно. Вече знам, че художниците са метаморфоза на растителния свят, остава само да го докажа... Една малка рисунка на художника, Жан Фотрие, обитавал тази къща:

Къщата на Шатобриан , заедно с обширните паркове наоколо се намира само на десетина минути от Париж, RER B, спирка Робинзон. Не пропускайте литературната и ботаническа история на това митично място...