Жена или кукла?

Междуполовите взаимоотношения май не вървят добре, след като японците са така усърдни в усъвършенстването на женския робот, проектиран да замести жената и в любовното и амплоа. Женски робот, тъй като досега не съм срещал мъжки образци на домашен робот. Домашния робот очевидно наследява архетипа на домашната прислужница, която по-принцип се избира от съпруга и най-често фокусира еротичните му фантазии.

Но думата ми по-скоро е за необходимостта на човека да създава кукли. В Париж има интересен Музей на куклата- Musée de la Poupée, на стотина метра от Бобур. Експонатите там са създадени за забавление на децата, а не на възрастните. Тези изящни андроиди, облечени в коприна и плюш, плачещи и смеещи се, в костюми за опера или за сватба, отклоняват за малко вниманието на детето, докато родителите му общуват помежду си. Днес переверзността на въображението е разменило ролите, като в съвременен театър.

Трябва да сте съзерцавали безукорната плът на японките и високомерното им кокетничене с малките компютри на коленете си в кафето Старбъкс, недалече от Опера Гарние, за да си представите от къде е дошло вдъхновението на японските дизайнери и инженери. Тези момичета са на крачка от изкуственото тяло, от изкуствената душа /не знам дали не избързах с душата, тя е с друг патент/.

Спомням си как някога една възрастна жена извика на дъщеря ми: Не дръж така детето, ръцете му се удрят в паважа! Когато ни наближи видя, че детето беше куклата Сара, която като се наведеше изплакваше Мама, а като се облегнеше назад позлатените и клепачи размиваха детската и невинност.

Как ли ще трябва да усъвършенстваме сетивата си за в бъдеще , за да различаваме копието от оригинала и дали го правим сега, относно душите, които не са наш патент?

Домейн на непознатите езици

Днес попаднах на японски /или корейски?/ текст, от който нищо не разбирах. Буквите - красиви рисунки, малки стилизирани фигурки: йерархия на линеарната структурност . Познато усещане за неизвестна цивилизация, ала накрая като в театър Но, репликите остават безмълвни.
Никой не ме е обучавал на този език и аз само знам, че това е пълноценен език, на който може да се опише плача на дете и тъгата на листопада, но това субективно познание не ми помага да разбера конкретния текст. Ако познавах източните езици щяхме да се забавляваме повече с Кьом Лий, когато той разпознаваше корейките в гръб / не винаги успешно/, преминаващи покрай витрината на Старбъкс до Опера Гарние, където се срещахме на кафе през миналото лято. Днес в парка слушах гласовете на птиците. Усещам, че те говорят помежду си, при това поетично, но тази тяхна комуникация остава тайна за мен. Никой не ме е обучавал на езика на птиците. Зрението и слухът имат своите лингвистични производни, остава само да намеря подходящия учител и разказите на Авлигите долитащи от далечния Мадагаскар ще станат мое ежедневие напролет.
По-трудно разрешим е проблема с интуицията. Очевидно тя съществува, следователно има и лингвистична производна: може би едва доловимия вътрешен глас, слаб като дихание, безпомощно тих- оправдание, което ни позволява да го пренебрегваме постоянно. Този вътрешен глас е моят единствен обструктор, приятел и съветник. Той и респективно, интуицията , тази критична двойка се разполагат в пространството на изкуството и жонглират с крайните оценки на бъдещия успех или неуспех на създаденoто вече произведение.
Барт казваше, че речта не може да се дава, но може да се посвещава. Посвещавам този объркан текст на интуицията -един език, на който сами се обучаваме и чието търпение към нашето невежество е безгранично.