Седемдесет и два часа, които съдържаха три залеза обагрени във венецианско червено, нощни песни на прелетни птици, настройващи вокалите си за голямото надпяване през май: начин на общуване, с който наподобяват французите- съкращаващи разстоянието помежду си също с лингвистичен маратон, седемдесет и два часа изпълнени с толкова много аромати, над които доминираше този на разцъфтелите ябълкови дървета.
Пътуване, приличащо на плуване в жълто-зеленото море от рапица, допълнено от меланхоличния албум на Стейси Кент, подарен ни от името на цвете, запазило лъчезарната си усмивка в средновековния Латински квартал и черпещо жизнени сокове от богатия хумус на театрален Париж.
Наличието на сирене Маскарбоне и на изкуствена трева от Германия в несъръзмерния по площ с размерите на малкото градче нов магазин, навява тъга за обединена Европа под друго име и под друго оръжие. Крепостите, капителите и мраморните статуи на онова време, сринати от варвари, сега търсени и откривани от нови варвари, напускат завинаги тази бивша римска провинция, а преди това и цивилизация на многолюдните Трибали. Старите къщи , които срещаме, изоставени от години , вече не се надяват на подкрепа, по-скоро очакват с примирение потоците на бурните пролетни дъждове да подкопаят основите им и да ги освободят от това нерадостно съществуване. Те са на детска възраст в сравнение с онези двестагодишни кокетки от малката улица Хиацинт , намираща се на стотина метра от Тюйлери, оживени и бликащи от живот, поддържани ежедневно от любовта към лукса и от козметика за домашно почистване...
Един приятелски глас от Лондон ме попита къде се намирам и ми се стори трудно да обясна всичко това в няколко изречения. Нима ако опишем достатъчно добре външния свят, който ни заобикаля, няма да опишем несъзнателно и вътрешния, този в нас?
И още към външният: нежните стръкове на Тагетиса, които ще красят цяло лято парапета на долната тераса, напрегнатото жужене на хиляди пчели още от сутринта в короната на трите дъба, облите хълмове покрити с ниска, тъмна трева, придошлите води на голямата река, лъкатушещото корито на малката река, отново празното щъркелово гнездо /какъв нескопосан архитект съм/, полутъмните мансардни стаи, но с топлината на замък и просторната гледка от втората тераса, откъдето се вижда колко голям е станал бора, пристигнал тук преди години в багажника на автомобил.
И накрая онези ръце, които са били и в моето начало и които винаги, както и сега , са скъпа милувка , които живеят заради очакването да прегърнат някой, който ще ги успокои и ще им върне незабравимата младост...
