понеделник, 30 ноември 2009 г.

Свинтила- последната ренесансова личност

Спомените ми за Владимир Свинтила са кратки, с разменени лица и места.В тях присъства стая-библиотека, няколко задимени кафенета, галерията на Стефан Банков на улица Ангел Кънчев, енергиен поток от ерудиция, поток, на който няма какво да противопоставиш.
Още: едно литературно представяне в Софийския университет /посмъртно / на книгата Етюди по народопсихология на българина , среща на която Иван Славов от страната на живите не показа нито достойнство, нито смирение. Моето кратко изказване прозвуча неубедително тихо... Обширен и научен подход от Красимир Делчев, раздаващ се напълно за каузата Свинтила.
И още: едно присъствие на ведрина в Свинтила и деловитост на просветител, който иска да надбяга времето, да спре задъхан на пейка в парка и да осмисли мястото, което заема в обществото. От дневниците му разбираме, че борбата за моралното оздравяване на нацията е била негово битие. От тази пейка поглежда замислен към водните лилии и въздъхва облекчено, когато вижда как красотата им се плъзга по страниците на неговите книги, на неговите преводи, на собствените му стихове.
Като деца мечтаехме за смуглата лейди, с превода му на Шекспировите сонети, по-късно живопистта ме срещна в Париж с Любен Диманов, художника, който ги илюстрира , а преди това Свинтила отдели една страница от живота си за "Паралелните светове", публикувана във в. Демокрация, по-късно в списание Изкуството в България и в списание Галерия...



" Паралелни светове" 140х200см /частна колекция, Белгия/

петък, 13 ноември 2009 г.

Контрабас в Монмартр


Беше един есенен следобед, от онези, в които парижката мъгла ме повлича след себе си и за да се стопля избирам дълъг маршрут, накъсан от посещенията на десетките книжарници по пътя , в които ръцете възвръщат топлината си, а душата изпада в екстаз при допира на изящните томове избрана поезия, избрани репродукции, избрана словесност. Всеки път се учудвам на съвършеното оформление, подчинено на съдържанието на книгите и си представям тези томове- съкровища подредени в библиотеката на моята градина. Както казва Цицерон, ако имате библиотека и градина, то имате всичко от което се нуждаете. Засега книгите и градините са разделени...

Пътя към Монмартр е възможен от много посоки. Избирам тази, която започва от метро Трините. Дългата улица Бланш, площад Абес, стълбите на Монмартр, музеят на Дали. Там, застанал в края на терасата, откриваща безукорна гледка към Париж, подобно на модерен Пан, свиреше той. Мъжът с контрабаса. Тъжните, хриптящи звуци усилваха есенната меланхолия, почти невидим зад инструмента, поклащаш се в бавния му ритъм, неговата музика хипнотизираше всеки, който я приближи. Изменчивият полукръг на почитатели пред него, потънали безмълвно в ниските акорди на импровизираната мелодия, усещаха че този контрабас не свири, а говори с гласа на Монмартр... Металния звън на монетите, които попадаха в старата шапка, ни връщаха за миг в реалността. Мъжът и контрабаса приличаха на скулптура, направена от онзи ефирен, непознат и до днес материал, за който някога мечтаеше Есенин ...

Откъс от книгата "Париж, видян от един художник"

вторник, 3 ноември 2009 г.

Nomen omen

Латинската сентенция Nomen omen обикновено се превежда като Името е знак, като под знак се разбира предзнаменование за съдбата на човека, който го притежава.

Искахме да я наречем Хана, но не ни достигна решителност. Тя се роди в осемдесет и осмата година и когато стана на двадесет сама откри, че на 88 страница от малкия роман Монтаук, на любимия ни Макс Фриш е написано, че неговото предпочитано цвете се нарича Ралица.
Имайки за кръстник такъв умел разказвач, есеист и драматург, на никого не направи особено впечатление, че тя се ориентира към театъра. В елементите на генната и спирала , театърът вече беше заел позиции чрез увлекателната любов към него на моя баща и неин дядо... Ако децата , по някакъв мистичен начин изпълняват неосъществените желания на своите родители и прародители, то тя преброди надлъж и нашир парижките театри, прави го и тази вечер, като поглъща със сетивата си всяка стъпка, всеки звук на постановката на театралната група на Пина Бауш, в Théâtre de la Ville.
Основното значение на Ралица е цвете, а в други тълкувания произхода на името е свързан с елемент от ралото, инструмент притежаващ метафизична упоритост в поддържане цикъла на живота. Вярвам, че тези две значения и тайствените им връзки с други имена, с други съдби, са добър знак и пожелание.

Клод Леви-Строс се превърна в мит


Клод Леви- Строс, който откри при пътешествията си в затънтените гори на Амазонка, индианска рецепта за дълголетие и за работа с максимален капацитет на интелекта, вече е полетял между духовете на героите от своите легенди. Ако е вярно твърдението на Борхес, че умирайки писателите се превръщат в книги, а аз му вярвам всеотдайно, вече мога ежедневно да общувам и с Клод Леви-Строс.
В "Ревнивата гръчарка" попадам на описание на мит за племе от Южна Америка, в което само мъжете се занимава с грънчарство: "Когато те искат да правят гърнета се оттеглят в гората, за да не ги наблюдават. Докато продължава работата им те нито ядат, нито пият, нито уринират, нито имат сношения с жени..."
Какво пълно познание за изкуството, не само на грънчарството са имали тези, уж първобитни племена и как умело Строс преплита митичното и съвременното. Пак в "Ревнивата грънчарка" четем:
"Слънцето се качва на небето, където живеят по-големи от нас хора...Нашето слънце слиза в морето и излиза от долната част на земята, където живеят джуджетата. Всичко в този свят, в който живеем е по-малко. Над нас съществува друг свят, в който всичко , хората, дърветата, абсолютно всичко е по-голямо".
Вярвам, че е така и попътен вятър , господин Клод Леви-Строс...