петък, 28 август 2009 г.

Цветомир Асенов влезе в каталога на "Друо"

Щом художественият обект следва своята вътрешна динамика, ролята на художника е да запази неутралитет, споделя младият зограф


В последния каталог на световноизвестната аукционна къща "Друо" е представен с две картини младият български художник Цветомир Асенов. Луксозното френско издание е поместило и кратка биографична справка за нашия талант. За високото признание на Асенов говори и фактът, че другият представен художник от български произход е Жул Паскин. Двамата са в компанията на творци от ранга на Дали, Миро, Сезар. За "Стандарт" Цветомир Асенов предостави свои белетристични наблюдения върху философията на живописта и светлосенките на изкуството. (На снимката - една от неговите най-прочути творби - картината "Около книгата")





Концептуалният Леонардо


Изглежда, че докато се е забавлявал, Леонардо да Винчи е поставил основите на концептуалното изкуство още в края на 15 век. Често се случвало да му поръчат за придворни тържества от прословутите изящни механизми, които създавал, а в други случаи правил това за собствено удоволствие. Веднъж с помощта на ковашки мехове надувал балони от животински произход и когато тези безцветно-чудновати образувания изпълнели ренесансовата зала за прием, на гостите не оставало нищо друго, освен да напуснат помещението. Според Леонардо този процес символизирал израстването на гения, а отсъствието на хора около него - самотата, на която е обречен. Гледна точка ...Как се стигна до подмяна на основното качество на изобразителното изкуство: силата на непосредственото въздействие с интегралната схема на вторичната етичност? Днес изкуството се нуждае от преамбюли, каталози и всеотдайни куратори на изложби, за да се осигури първоначалната осведоменост на посетителя, изкушил се да попадне в залите на прагматичната субкултура. Тъй като притежаваше твърде много време за размисъл в самотата на своето творчество, художникът прозря, че не може да възпроизвежда повече класика за съвременните, нови общества, но дискретно продължи да се обявява за пророк - този път с пълния арсенал на технологичните средства. Само че от това загуби изкуството: езикът на изразните средства се канонизира от фондациите, а тъй като на личността се отделя повече внимание, отколкото на художествения продукт, то артистът се превърна и в търговски пътник.


(Останалите белетристични наблюдения на Цветомир Асенов върху философията на живописта очаквайте в понеделник в "Стандарт")


стандАРТ Рубрика
Неделя, 28 Май 2000г



вторник, 25 август 2009 г.

Отел Друо

Търгът на аукционна къща Rossini тази пролет не се състоя.


Париж отдавна е преситен. Не, че няма и днес автори с проникновенни творби, не че липсва публика-на някои вернисажи достига до няколко хиляди- на Есенния салон, на FIAC, на есенния фестивал. Публика, която търси, както винаги е търсила шедьовъра, с жадния поглед да го види първа, да го забележи и да го оцени преди другите... Ала усещането, че нещата се случват след финала, един цензуриран и закъснял римейк на едно по-бурно време, време, в което Годар снимаше, а Перек наблюдаваше пешеходците и автобусите от кафето срешу Сент Сюлпис и създаде една лингвистична снимка в рамките на три дни. И днес може да видите млад човек с бележник в ръка да прави опит за моментен етюд на същото място, седнал срещу реставрирания фонтан, чиито лъвове никога не се мокрят от преливащата вода. Ала днес не е същото- трафика е преситен, а и как да опишеш цвета на чадърите и дъждобраните на толкова много двойки.?
Изкуство, което е остаряло. Самотно, не много жизнено, смели идеи, но представени предпазливо, като движението на възрастен човек, опитващ всяка своя крачка първо с поглед , а сетне и с бастуна си. Съзнателното вдетеняване е вече традиция в живопистта и утвърден стил, но и тази психологическа стъпка имаща за цел да представи творците като деца , а възрасните като родители и те да засвидетелстват своята любов отново и отново, вече е непоносима.
Колко много те обичам бабо, колко те обичам дядо –и това е всичко. Съвременното изкуство е пансион за възрасни хора/ и аз много обичам баба и дядо/ , а обществото му е създало безценна огърлица от фестивали, биеналета и перлени галерии в най-хубавите кварали на Париж, но усешането че художниците са се превърнали в субстанция на комерсиализма не ме напуска и днес...

“Човек не можеше да живее дълго в трескава лудост. В този свят, който обещаваше много, а не даваше нищо, напрежението беше много силно.Тяхното нетърпение беше стигнало до крайност. Един ден им се стори, че им е необходимо убежище. Животът им в Париж тъпчеше на едно място...” откъс от “ Вещите” / Les choses/ на Жорж Перек.

n.b. Отел Друо- здание в Париж, където се провеждат търгове.

Жорж Перек

понеделник, 10 август 2009 г.

Иракли

Семейство диви прасета ни наблюдават от дясната страна на пътя , като едновременно си похапват позасъхнала трева. Спираме след друг любопитен автомобил и ги разглеждаме отблизо. Черни, леко уморени от пълнотата си и с коса /четина ми е неприятна дума и сега я погребвам в моят лексикон/, коса, току-що преминала през ръцете на фризьор, за да добие предизвикателно и малко агресивен вид това добродушно семейство, което не ни възприема като враг . Стефан използва този факт, за да фотографира. После фамилията им се оттегля в горичката в търсене на смокинови дървета...
Паркираме колата и пред нас се открива внезапно онова, което поетите използват за вдъхновение, влюбените за афродизиак на своята любов, а малкото останали летовници в този следобеден час за разговори под погледа на нещо невидимо, но притежаващо сърце, започващо да тупти и в нас. Сърцето на Иракли.
Милиони години, каквото и да означава това, морето се е плъзгало по нажежения пясък, за да целува брега в желанието си да се разхлади в сянката на дъбовите гори, акустирали на последната възможна точка, на самия бряг. Всеки път, когато излизам от водата и погледа ми обхваща релефния бряг отдясно, проточилия се километри плаж и тъмната зеленина на ниските хълмове отляво, се чувствам благодарен , че на етап на своята еволюция съм попаднал на това изумително място. Звука от всяка следваща вълна ме убеждава , че чувам ритъма на тайственото сърце на Иракли и си струва да живея по-вдъхновено, по-първично, по-сетивно...
Отблизо водата е набраздена на многобройни дребни вълнички, като онези, които се виждат от овалното прозорче на самолета, когато прелитаме над Корсика. Водата е топла и ме примамва навътре, взела ме за морско същество. В тези последни часове на деня, слънцето полира с оранжева светлина лицата на младите хора и плъзгайки се по къдриците им и по бронзовата им тела ги превръща в деца на рая, всяко със сърце, част от голямото сърце на Иракли.
Не бих прибавил нищо друго към тази съвършена действителност .
Нека оставим Иракли да ни бъде вратата към Рая, ако някой ден, по божията воля, се превърнем в нимфи и в морски богове.







една снимка на Стефан Банков