За скулптурата



Процеса на работа върху една скулптура поразително наподобява формирането и развитието на летните бури.
От безформеното, тъмно , на места покрито със зеленикав мъх каменно парче- сляло се напълно с приглушеното небе, със сивкавите облаци и двете очакващи творческия гръм на своя създател. Понякога просветват малки светкавици изпод шумното длето, излишната маса е отстранена и вдъхновението осветява първите гладки участъци на плътта. Само хилядите , милиардите затаили дъх листа знаят, че жадувания дъжд ще ги върне към живота, че съцветията и тичинките опиянени от танца на пчелите , най-сетне ще познаят ласките на любовта, че длетото на неуморната ръка ще освободи духа на сънената фея с нежен овал на лицето от дългото робство на неизвестността. Колко радост има в творчеството. Тайствена, ревнива, нуждаеща се от нищо, освен от безвремие и анонимност, тази способност на малцина, прави щастлив и издига високо над ежедневието онзи, който се е доверил на своя талант.
Междувременно небето се е прояснило и митична светлина огрява реалността така дълбоко, че синкавите мраморни вени на нимфата започват да пулсират, а загадъчната и усмивка се отразява във влажните, пурпурни цветове на разцъфтялата Будлея.
Тези чудеса стават толкова рядко и на такива недостъпни места, че в желанието си ежедневието да не ги оскверни, Бог крие преживяването само за просветлени, а художника вече е скрил скъпоценната си нимфа в "кулата от слонова кост".

n.b. Колко невероятен е Клаус Номи, тъкмо си бях помислил, че изкуствоте е невъзможно пред публика.... http://www.youtube.com/watch?v=C_A6IR58Htg

Музите

За първи път изпитах неудобство от светлият /относително/ цвят на кожата си, когато пътувах с метрото към парижкия квартал Сент Дени. Един испански художник в галерията на Пабло Гарсия беше предизвикал интереса ми към катедралата на Сент Дени.
Не е безусловно изискване да бъда художник, за да съзерцавам горгоните на базиликата Сент Дени, митични същества, останали векове на границата между два свята-техния и нашия, като че ли очакващи пълното завъртане на галактичната орбита за да оживеят отново , сграбчили в каменните си ръце изящната глава с бретонски къдрици, неизвестни, анонимни, с колективен дух, който не знам защо ми носи спокойствие.

Над Сент Дени заваля, ромоленето не ми попречи да остана омагьoсан още малко, да дочакам заглъхването на тревожните тимпани идващи от далечината на базара, едно не съвсем парижко място в Париж, където спят своя кралски сън толкова знатни особи, оставили ни своите плюшени плащеници и златни скиптри. И още за легендата на Свети Дени. Тя разказва как светеца, вече обезглавен /някъде около днешния Монтмартр/ грабва главата си и хуква с нея, бяга дълго за да стигне на мястото където по-късно е построена тази първа готическа базилика, място на коронясване на крале и кралици, територия на средновековния френски дух.

Дъждеца се усили и листата на скицника ми се деформораха от влагата. Заприличаха на обезформените тела на горгоните, които скицирах. Двете дами, минаващи до моята пейка любопитно надникнаха в скицника в паузата между техния напевен и моя кратък "Бонжур".

Дузината полицейски коли се настаниха на площада пред базиликата. Не знам дали този ритуал съпровождаше всеки път края на базара.

Питах се как една епоха отстъпва на друга и кое променяше света, ние хората, или хрониката на времето ни предоставя основни топоси, които ни задължава да следваме .

Бях в най-вълнуващия град на неголямата ни планета, в който писането на стихове докато си млад е мода, ходенето на театър се предава по наследство и всяко кафене е толкова уютно, колкото е и леглото на новата любовница.





"Парижки хроники" Цветомир Асенов