Oбщото между Париж и София

"...La neige nous met en magie
Blancheur étale
Plumes gonflées..."
Anne Hébert

"....Снегът ни омагьосва
Белота в застой
Бухнали пера..."
Aн Ебер

Групата високи елхи пред Пантеона покрити със сняг и като че ли израстнали тук. Декоративните качулки на вталените сака влезли в употреба и лицата под тях, като че ли не толкова усмихнати. Ресторантските маси на улица Муфтар вече са излишни. Автомобили покрити със сняг. Изненадани лица и щастливи, че природата ги е направила отново деца. Скулптурите на Майол , в двора на Лувъра, със снежна драперия, отново еротични. Елегантността на модата все още не отстъпва...колко много идеи връхлитат днес Жан Пол Готие... Детските колички нямат предпазен полиестерен чадър. Млад мъж beau comme un dieu /красив като бог- това е буквалния превод, мерси Рали/ лежи на снега с разперени ръце. Малък Христос. Сена поглъща снежинките като моночастици на първородната енергия останала от ехото на Големия взрив. Малка улица с импровизиран траплин за скейбордисти. Публика... Отново Тюйлери. Зелените градински столове около голямото езеро са свободни/ през лятото борбата за тях е езическа/. По средата на езерото ято от чайки, в периферията замръзнала бяла ръкавица и виолетова панделка за коса. Не е обект на изкуството, останал от фестивала за съвременно изкуство /FIAC/ - автор е Снегът.
Един Париж, който днес малко прилича на София.

Машината на Тюринг

Понякога ми липсва онази програма на абстрактната машина на Тюринг, която би ми подсказала какво да направя, ако в съзнанието ми е попаднала натрапчива мисъл, невъзможност за избор на идея за картина от стотиците идеи за картини или желание ми за общуване с лица, без да знам подробности за тяхното ДНК . Машината на Алън Тюринг в такива случаи би дала безпогрешна инструкция, облечена в алгоритъм /каквото и да означава тази форма на безполезна дисфункция за мен/. Поне моето въображение придава на тази машина платонов фундаментализъм, нещо като идея за по-голям брат натоварен с мисията на грижовен психоаналитик. Тези съмнения относно скритата ни виталност скоро щяха да се изпарят в елегантния вътрешен двор на Шведския културен център / 11, rue Payenne / отпивайки от втората чаша Brescout, омаян от северната красота на момичетата поднасящи виното, от безупречния шепот на тълпата, от прекалено делничния костюм на посланика...
Защо ли ми се иска да оставя този текст недовършен...

Домейн на непознатите езици

Днес попаднах на японски /или корейски?/ текст, от който нищо не разбирах. Буквите - красиви рисунки, малки стилизирани фигурки: йерархия на линеарната структурност . Познато усещане за неизвестна цивилизация, ала накрая като в театър Но, репликите остават безмълвни.
Никой не ме е обучавал на този език и аз само знам, че това е пълноценен език, на който може да се опише плача на дете и тъгата на листопада, но това субективно познание не ми помага да разбера конкретния текст. Ако познавах източните езици щяхме да се забавляваме повече с Кьом Лий, когато той разпознаваше корейките в гръб / не винаги успешно/, преминаващи покрай витрината на Старбъкс до Опера Гарние, където се срещахме на кафе през миналото лято. Днес в парка слушах гласовете на птиците. Усещам, че те говорят помежду си, при това поетично, но тази тяхна комуникация остава тайна за мен. Никой не ме е обучавал на езика на птиците. Зрението и слухът имат своите лингвистични производни, остава само да намеря подходящия учител и разказите на Авлигите долитащи от далечния Мадагаскар ще станат мое ежедневие напролет.
По-трудно разрешим е проблема с интуицията. Очевидно тя съществува, следователно има и лингвистична производна: може би едва доловимия вътрешен глас, слаб като дихание, безпомощно тих- оправдание, което ни позволява да го пренебрегваме постоянно. Този вътрешен глас е моят единствен обструктор, приятел и съветник. Той и респективно, интуицията , тази критична двойка се разполагат в пространството на изкуството и жонглират с крайните оценки на бъдещия успех или неуспех на създаденoто вече произведение.
Барт казваше, че речта не може да се дава, но може да се посвещава. Посвещавам този объркан текст на интуицията -един език, на който сами се обучаваме и чието търпение към нашето невежество е безгранично.

Свинтила- последната ренесансова личност

Спомените ми за Владимир Свинтила са кратки, с разменени лица и места.В тях присъства стая-библиотека, няколко задимени кафенета, галерията на Стефан Банков на улица Ангел Кънчев, енергиен поток от ерудиция, поток, на който няма какво да противопоставиш.
Още: едно литературно представяне в Софийския университет /посмъртно / на книгата Етюди по народопсихология на българина , среща на която Иван Славов от страната на живите не показа нито достойнство, нито смирение. Моето кратко изказване прозвуча неубедително тихо... Обширен и научен подход от Красимир Делчев, раздаващ се напълно за каузата Свинтила.
И още: едно присъствие на ведрина в Свинтила и деловитост на просветител, който иска да надбяга времето, да спре задъхан на пейка в парка и да осмисли мястото, което заема в обществото. От дневниците му разбираме, че борбата за моралното оздравяване на нацията е била негово битие. От тази пейка поглежда замислен към водните лилии и въздъхва облекчено, когато вижда как красотата им се плъзга по страниците на неговите книги, на неговите преводи, на собствените му стихове.
Като деца мечтаехме за смуглата лейди, с превода му на Шекспировите сонети, по-късно живопистта ме срещна в Париж с Любен Диманов, художника, който ги илюстрира , а преди това Свинтила отдели една страница от живота си за "Паралелните светове", публикувана във в. Демокрация, по-късно в списание Изкуството в България и в списание Галерия...

" Паралелни светове" 140х200см /частна колекция, Белгия/

Контрабас в Монмартр

Беше един есенен следобед, от онези, в които парижката мъгла ме повлича след себе си и за да се стопля избирам дълъг маршрут, накъсан от посещенията на десетките книжарници по пътя , в които ръцете възвръщат топлината си, а душата изпада в екстаз при допира на изящните томове избрана поезия, избрани репродукции, избрана словесност. Всеки път се учудвам на съвършеното оформление, подчинено на съдържанието на книгите и си представям тези томове- съкровища подредени в библиотеката на моята градина. Както казва Цицерон, ако имате библиотека и градина, то имате всичко от което се нуждаете. Засега книгите и градините са разделени...

Пътя към Монмартр е възможен от много посоки. Избирам тази, която започва от метро Трините. Дългата улица Бланш, площад Абес, стълбите на Монмартр, музеят на Дали. Там, застанал в края на терасата, откриваща безукорна гледка към Париж, подобно на модерен Пан, свиреше той. Мъжът с контрабаса. Тъжните, хриптящи звуци усилваха есенната меланхолия, почти невидим зад инструмента, поклащаш се в бавния му ритъм, неговата музика хипнотизираше всеки, който я приближи. Изменчивият полукръг на почитатели пред него, потънали безмълвно в ниските акорди на импровизираната мелодия, усещаха че този контрабас не свири, а говори с гласа на Монмартр... Металния звън на монетите, които попадаха в старата шапка, ни връщаха за миг в реалността. Мъжът и контрабаса приличаха на скулптура, направена от онзи ефирен, непознат и до днес материал, за който някога мечтаеше Есенин ...

Откъс от книгата "Париж, видян от един художник"

Nomen omen

Латинската сентенция Nomen omen обикновено се превежда като Името е знак, като под знак се разбира предзнаменование за съдбата на човека, който го притежава.

Искахме да я наречем Хана, но не ни достигна решителност. Тя се роди в осемдесет и осмата година и когато стана на двадесет сама откри, че на 88 страница от малкия роман Монтаук, на любимия ни Макс Фриш е написано, че неговото предпочитано цвете се нарича Ралица.
Имайки за кръстник такъв умел разказвач, есеист и драматург, на никого не направи особено впечатление, че тя се ориентира към театъра. В елементите на генната и спирала , театърът вече беше заел позиции чрез увлекателната любов към него на моя баща и неин дядо... Ако децата , по някакъв мистичен начин изпълняват неосъществените желания на своите родители и прародители, то тя преброди надлъж и нашир парижките театри, прави го и тази вечер, като поглъща със сетивата си всяка стъпка, всеки звук на постановката на театралната група на Пина Бауш, в Théâtre de la Ville.
Основното значение на Ралица е цвете, а в други тълкувания произхода на името е свързан с елемент от ралото, инструмент притежаващ метафизична упоритост в поддържане цикъла на живота. Вярвам, че тези две значения и тайствените им връзки с други имена, с други съдби, са добър знак и пожелание.

Клод Леви-Строс се превърна в мит

Клод Леви- Строс, който откри при пътешествията си в затънтените гори на Амазонка, индианска рецепта за дълголетие и за работа с максимален капацитет на интелекта, вече е полетял между духовете на героите от своите легенди. Ако е вярно твърдението на Борхес, че умирайки писателите се превръщат в книги, а аз му вярвам всеотдайно, вече мога ежедневно да общувам и с Клод Леви-Строс.
В "Ревнивата гръчарка" попадам на описание на мит за племе от Южна Америка, в което само мъжете се занимава с грънчарство: "Когато те искат да правят гърнета се оттеглят в гората, за да не ги наблюдават. Докато продължава работата им те нито ядат, нито пият, нито уринират, нито имат сношения с жени..."
Какво пълно познание за изкуството, не само на грънчарството са имали тези, уж първобитни племена и как умело Строс преплита митичното и съвременното. Пак в "Ревнивата грънчарка" четем:
"Слънцето се качва на небето, където живеят по-големи от нас хора...Нашето слънце слиза в морето и излиза от долната част на земята, където живеят джуджетата. Всичко в този свят, в който живеем е по-малко. Над нас съществува друг свят, в който всичко , хората, дърветата, абсолютно всичко е по-голямо".
Вярвам, че е така и попътен вятър , господин Клод Леви-Строс...

На човека, който видя ангел

Зрителю, обръщам се към теб, който имаш непростимото качество да оценяваш безпогрешно двата часа магическо време. Помниш ли как в миналото изкачвахме развълнувани стълбите на кино Витоша и краката ни не усещаха допира на стъпалата след филмите на Тарковски, колко леко ни ставаше , когато белите завеси се издуваха като платната на кораб в Жертвоприношение, а ние усещахме че плуваме с мечтите на героя на Ерланд Йозефсон...

Да, доброто кино създава мечти, а лошото възпроизвежда реалността.

Спомняш ли си също, как отиде и си купи цигари, за пръв път в живота си , след До последен дъх на Годар? После седна в парка и заплака, усещаше, че макар и трагичен, живота на Мишел беше хиляди пъти по-истински от твоят живот, предпочиташе и ти да прегърнеш за миг Джейн Сиберг, да изпушиш последната цигара с нея и това да бъде и твоя край..

Ами онази вечер, след прожекцията на Хаос, на братя Тавиани, помниш ли как отидохме на алеята с дъбовете, с канелени вече листа и омаяни слушахме тихият дъждец на листопада, тъкмо като във техния филм... Нали и това е изкуството- да покажеш тайната на реалността, да ни намигнеш с умния си поглед на художника, останал дете. Но какво прави един режисьор изключителен, какво го поставя над реалността, а мечтите му стават и наши мечти? И как друг колкото и да търси тайствени сюжети, каквито и "звезди" да покани на собствения си квартален небосклон, той пак ще остане в сянката на онези, които имат предимството да бъдат искрени! Не доказа ли вече историята на световното кино че сюжета може да бъде изписан на гърба на кибритена кутийка / Трюфо-Годар/, а резултата от екранизацията му да ни вълнува с години ...
Защо ти припомням това време, защото може би ти , любезни зрителю, подобно на мен, си очаквал промените в обществото да доведат до промени и в изкуството, да му вдъхнат повече живот, а защо не и да му подарят крилете на желанието. Уви...

В една страна , така богата на изкуство, наречена Франция, има такъв обичай, да го наречем изискване на Министерството на културата и на комуникациите , та този държавен орган изисква определен брой публикации на преподавателите в държавните висши училища за всяка година. Тези публикации в областта, в която преподават, показвали че те са в крак със съвременното изкуство. На всичко отгоре строгият крал Саркузи /на галено Сарко/, изисквал от "подчинените му преподаватели" публикации не само във френски, а и в амеркански издания касаещи съответните специалности! Защо ли, просто там нивото било още по-високо, да не повярваш, нито следа от френския национализъм.

Но защо, какво общо има тази приказка с нашата действителност , а още повече с българското кино? Прав си, като че ли няма много общо... но все си мисля, че българските режисьори използват между един и три процента от възможностите на киното, най-вече защото си мислят, че киното е напълно самостоятелно изкуство. И Националната ни академия за фимово изкуство произвежда технически режисьори, а не личности, още по-малко артисти/ не в смисъл на актьори/. Ако перефразирам репликата на Мишел Поакар /от До последен дъх/, българските режисьори правят филми за селото, но не го обичат, правят филми за града, ала го ругаят, правят филми за морето, но не знаят нищо за него. И какъв е смисъла на тази Академия, след като истинските творци никога не стават преподаватели, тъй като са заети със своето собствено усъвършенстване? Не е ли опасно тогава да имаш за учител посредствен режисьор ?

В преамбюла исках да напиша, че хвалебствената критика посипва рози върху трупа на режисьора, а в епилога ще ви призная, че името на този материал в черновата ми беше "Защо няма да гледам Козелът на Георги Дюлгеров". Един филм , който наистина няма да гледам, нали зрителю се досещаш защо...

_________________

На човека, който видя ангел е епитафия на гроба на Тарковсkи в Ste -Genevieve-des-Bois, недалеч от Париж

Филмови герои

На Рали








Не ви ли се е случвало понякога да искате да бъдете филмови герои. Не ви ли е изкушавала, поне за миг, ролята на онзи тип с килнатата назад шапка - не сте ли си пожелавали неговата усмивка, неговото чувство за хумор и дори неговата приятелка? Блестяща както винаги, и по правило звезда от Холивуд. Да бъдете за миг на негово място, да слизанете надолу по Шанз-Елизе и да заговорите съвсем непринудено момичето, което предлага Ню Йорк Хералд трибюн, а после вместо него да му предложите да ви придружи до Рим и да си прекарате една прекрасна седмица с неговите остроумия и с неговата цигара в уста? Или пък с нейната лекота на поведение и с нейната чаровна усмивка...
Но вие съшо слизате по Шанз-Елизе и отивате към Конкорд, само че никой не ви снима, пред вас няма фарт, който ви плъзга към върховете на славата и ви прави път в разнородната тълпа , заради която избягвате този красив булевард. Вие също срещате изненадания и очакващ поглед на момичето, с което се разминавате на кръстовището на улиците Суфло и Сент- Жак.

Тя е дори още по-красива и прилича на изплашена сърна в този каменен квартал , лишен от зеленина и влюбен в своята "латинска" история... Ако я запитате с началните думи на чеховата Чайка, защо е облечена в черно и тя ви отговори, че скърби за своя живот, тогава би се получила една чудесна любовна история. Да, но в този момент никой не ви снима и няма кой да ви подаде репликите, така че вие продължавате самотен надолу, към Сент Жермен, а тя влиза в книжарницата с много албуми.
Зашо ни е трудно да живеем без сценарий, без увереността на режисьора, без режисьорската книга, в която е описана всяка наша стъпка и всеки наш жест.


Или пък онзи младеж с белия шлифер, криещ се зад Льо Монд е вечно недоволния сценарист, мъжа с телефона е режисьора, който иска да смени актьора на главната роля, а есенните листа, нападали през нощта са прикрили следите от релсите на фарта в парка Шоази.


Имаме шанс, тъси се актьор /актриса/ за главната роля...

Само моите очи го видяха

Вчера се опитах да намекна колко непосилно за един живот е израстването в областта на изобразителното изкуство, процес, на който началото и края са забулени в мъглата на субективността, а днес бях безцеремонно запратен в нивата на "леките изкуства"/от приятели/! Живопистта- лесно изкуство, тъй като е подвластна единствено на артиста, той рисува когато си поиска, спи до обяд, вечерта се лигави пред едно Коантрьо със своя модел, който по правило е и негова любовница. Кой не би завидял...

Борбата с демоните, опитите за летене с ангелите, астмата и синдрома на Мениер,
които се редуват като ходове на шахматисти, смазващия товар на неизвестността, непродуктивната слабост на известността, болезнената раздяла с всяка картина/аз боледувам- с температура и с всичко останало/, бягството от еднообразието като от предстояща среща на випуск набор...., противоречивитe срещи с галеристи /изключвам тези със Селин/, транспорт и опаковка, страхът от повторението, пословична неосведоменост на масите, законното превръщане на картината в стока, комерсиализирането на галериите-сполучливо наречени от Патрик Тело "Агенции за недвижими имоти", премахване на чудесната цветова серия на боите Рембранд от новите собственици, синдрома на апатията след създаване на забележителна картина и накрая невъзможността да срещнеш красива жена и да не я погалиш по утробата... това е малка част от ежедневието на художника.



Ех, приятели...

Спомняте ли си Месоние?

Kaк се става художник?

Бях забравил този наивен въпрос, който едно момче ми зададе в ателието преди много години. Спомних си го сега, когато прекосявах дългите парижки маршрути
в търсене на местата, в които художника среща човека, за който е рисувал една картина. Признавам си, избягвам галериите на Матиньон и тези на Плас де Вож. Търся онези места, на които миналото не е засенчило настоящето. Местата, които са били оценени от хората на изкуството и на които златния прашец на съвършенството е оставил следи дори по старинните настилки. Какво неoписуемо блаженство изпитвам, когато си купувам четка от
магазина за материали в пасажа Шоазюл/ Passage de Choiseul/, магазин от времето на Луи XVII, наскоро при ремонт откриха оригиналната врата и сега входът е през нея, входа за онези, които искат да бъдат художници...
Та как се става художник-можеш и да не разбереш, че си станал-в бързината на информационното ни ежедневие или пък да станеш академик в опит да преодолееш комплекса, че някога си искал да бъдеш художник.
____________________
Месоние- френски художник, съвременник на Дьолакроа, академик , ментор, продаващ картините си на фантастични цени благодарение на положението си в обществото; днес той е напълно забравен...

Българският Пантеон

Какви герои трябва да има България, за да заслужат Пантеон, подобен на френския?

Спомням си, че в съчиненията, не в есетата, тъй като в есето се заражда свободата на духа,

та в тези ученически съчинения ни беше много трудно да намерим героическата тема в съвременното, нивелирано ежедневие, макар че "другарката" твърдеше друго...

Сега с книгата си "Мавзолей" Ружа Лазарова, която си спомням като едно симпатично момиче, с вечно насълзени очи, показа че всъщност целият ни живот е бил героичен...

Мисля, че точно на онези хора, които изживяхме, преживяхме и надживяхме тази, е добре-гадост, ни се полага Пантеон, но вместо с кости, могат да бъдат изложени обикновенни фотографии, макар че така или иначе Бог разпознава доброто по-добре от нас...

Улица Луис Вайс, Париж

Отдавна не е тайна , че френските галеристи не разчитат вече на американските туристи-мода, поставена от времето на Гертруд Стайн. По правило инерцията следва ентусиазма на своите създатели , и сега има стотици празни галерии, запустели църкви на съвременното изкуство-днес, тълпите са само пред музеите. Допускам, че низходящата градация е заслуга едновременно на художници и на ценители. Едните се оправдават с невежеството на масите, а другите с елитарната себичност на артиста. Резултатът е налице и на една минаваща за модерна парижка улица: Луис Вайс. Разположена в комплекс от сгради на офиси и университети, галериите в началото са няколко, но подхранени от аромата на парите/ парите в Париж имат аромат/ и от интелектуалната любопитност на студентите, те бързо се размножават и достигат повече от дузина.

Ако се разходите днес по улица Вайс, то ще се натъкнете на останките на една несъстояла се победа на съвременното изкуство, между които няколко гигантски поп-червила на Джорджо Лавери /Giorgio Lavery/ в галерия Студиоло.

Новините от Брюксел

Не, не става дума за Европейският парламент. Който е посещавал Брюксел знае, че малкото момче, което прави пиш-пиш от толкова много сувенири, фотографии и от прочутата си скулптура е по-известно от Европейския парламент. По-известно е от легендарния, неповторимия певец и композитор Жак Брел/ певец, тъй като никой в началото не е искал да изпълнява песните му/, по-известно е от Верхарн и от Орта.
Но думата ми е за традицията, която се запазва през вековете и благодарение на която можем да видим оригинален първообраз на първите дървени тоалетни, да седнем в кафене със същите столове и атмосфера каквато е имало и преди сто години, да съзерцаваме катедралите и сградите шедьоври на Големия площад.
По-скоро си мисля за спокойствието и за мъдростта на тази, така наречена Западна цивилизация, дори арена на войни и революции, каквато е била,тя съхранява, възстановява, вдъхновява се от изкуството, от архитектурата, от финните вибрации на взаимоотношенията...
За това не ме порази, само ме изненада една лека кола , предполагам че е на около сто години-открита, движеща се в своето платно с достолепието на техническото развитие, на античен документ. Персоните в колата бяха с костюми от почти същата епоха, не, не бяха снимки на филм, но аз самия бях "филмиран" , на жаргона на малката ми дъщеря...

Магерницата на Рилския манастир

Когато поискаме да покажем вдъхновяващо място от България на двама чужденци в рамките на един единствен ден , комбинация от природа и от цивилизация, едновременно красиво и запомнящо се, обречено да бъде символ не само на вяра, но и на естетическа култура ,а и на историческа хомогенност, то отговора е само един - Рилския манастир!
Е, тук всичко си е наред- необикновен декор от планински хълмове, изящна църква с екскурзовод на испански, който бърза да съобщи всичко за чудотворната икона, за заслугите на Борис II към евреите, а още и магическо усещане още в двора, на неравния калдъръм.
Традицията е запазена и с малката театрална лавка, на която се продават мекици. Пластмасовата кутия с пудра захар циркулираща между пет маси я предлагаме за зареждане,така както и преди десет години. Предпочитаме този вариант, отколкото да дадем 15 евро в Париж, декларират нашите приятели чужденци и ние се успокояваме, вече не ни е така неловко...
Новото в манастира са няколкото сувенирни магазина, в които може да откриете и магнит за хладилник с образа на Свети Георги. Защо не, в Библията няма нарочен текст, който да забранява това, а Бог е знаел, че един ден ще има и хладилници ...
Моето преживяване беше свързано с Магерницата на манастира. Автентична, опушена, черна, с огромен комин, който напомня на шедьовър на съвременното изкуство. Изграден от ветрилообразни елементи, които му придават нова сферичност, тази майсторска изработка ме развълнува по същия начин, по който се вълнувах от анонимните строители на готическите катедрали в Париж. Трите огромни казана си бяха на мястото и оставаше само електрическите крушки да бъдат заменени с истински огън, за да се изпълни помещението с аромата на тайнственото, духовно ястие. Едва ли- отчуждението на православието от масите следва законите на всяко друго отчуждение, а то от своя страна е в плен на космическия закон, според който два предмета в нашата вселена се отдалечават с все по-голяма скорост един от друг!
С пожеланието за чудо- Магерницата да заработи и всеки гост на манастира /по желание/ да бъде нагостен с божията любов, си тръгваме под внезапния дъжд, оросил само района на манастира. До следващите чужденци...

Цветомир Асенов влезе в каталога на "Друо"

Щом художественият обект следва своята вътрешна динамика, ролята на художника е да запази неутралитет, споделя младият зограф


В последния каталог на световноизвестната аукционна къща "Друо" е представен с две картини младият български художник Цветомир Асенов. Луксозното френско издание е поместило и кратка биографична справка за нашия талант. За високото признание на Асенов говори и фактът, че другият представен художник от български произход е Жул Паскин. Двамата са в компанията на творци от ранга на Дали, Миро, Сезар. За "Стандарт" Цветомир Асенов предостави свои белетристични наблюдения върху философията на живописта и светлосенките на изкуството. (На снимката - една от неговите най-прочути творби - картината "Около книгата")





Концептуалният Леонардо


Изглежда, че докато се е забавлявал, Леонардо да Винчи е поставил основите на концептуалното изкуство още в края на 15 век. Често се случвало да му поръчат за придворни тържества от прословутите изящни механизми, които създавал, а в други случаи правил това за собствено удоволствие. Веднъж с помощта на ковашки мехове надувал балони от животински произход и когато тези безцветно-чудновати образувания изпълнели ренесансовата зала за прием, на гостите не оставало нищо друго, освен да напуснат помещението. Според Леонардо този процес символизирал израстването на гения, а отсъствието на хора около него - самотата, на която е обречен. Гледна точка ...Как се стигна до подмяна на основното качество на изобразителното изкуство: силата на непосредственото въздействие с интегралната схема на вторичната етичност? Днес изкуството се нуждае от преамбюли, каталози и всеотдайни куратори на изложби, за да се осигури първоначалната осведоменост на посетителя, изкушил се да попадне в залите на прагматичната субкултура. Тъй като притежаваше твърде много време за размисъл в самотата на своето творчество, художникът прозря, че не може да възпроизвежда повече класика за съвременните, нови общества, но дискретно продължи да се обявява за пророк - този път с пълния арсенал на технологичните средства. Само че от това загуби изкуството: езикът на изразните средства се канонизира от фондациите, а тъй като на личността се отделя повече внимание, отколкото на художествения продукт, то артистът се превърна и в търговски пътник.


(Останалите белетристични наблюдения на Цветомир Асенов върху философията на живописта очаквайте в понеделник в "Стандарт")


стандАРТ Рубрика
Неделя, 28 Май 2000г

Отел Друо

Търгът на аукционна къща Rossini тази пролет не се състоя.


Париж отдавна е преситен. Не, че няма и днес автори с проникновенни творби, не че липсва публика-на някои вернисажи достига до няколко хиляди- на Есенния салон, на FIAC, на есенния фестивал. Публика, която търси, както винаги е търсила шедьовъра, с жадния поглед да го види първа, да го забележи и да го оцени преди другите... Ала усещането, че нещата се случват след финала, един цензуриран и закъснял римейк на едно по-бурно време, време, в което Годар снимаше, а Перек наблюдаваше пешеходците и автобусите от кафето срешу Сент Сюлпис и създаде една лингвистична снимка в рамките на три дни. И днес може да видите млад човек с бележник в ръка да прави опит за моментен етюд на същото място, седнал срещу реставрирания фонтан, чиито лъвове никога не се мокрят от преливащата вода. Ала днес не е същото- трафика е преситен, а и как да опишеш цвета на чадърите и дъждобраните на толкова много двойки.?
Изкуство, което е остаряло. Самотно, не много жизнено, смели идеи, но представени предпазливо, като движението на възрастен човек, опитващ всяка своя крачка първо с поглед , а сетне и с бастуна си. Съзнателното вдетеняване е вече традиция в живопистта и утвърден стил, но и тази психологическа стъпка имаща за цел да представи творците като деца , а възрасните като родители и те да засвидетелстват своята любов отново и отново, вече е непоносима.
Колко много те обичам бабо, колко те обичам дядо –и това е всичко. Съвременното изкуство е пансион за възрасни хора/ и аз много обичам баба и дядо/ , а обществото му е създало безценна огърлица от фестивали, биеналета и перлени галерии в най-хубавите кварали на Париж, но усешането че художниците са се превърнали в субстанция на комерсиализма не ме напуска и днес...

“Човек не можеше да живее дълго в трескава лудост. В този свят, който обещаваше много, а не даваше нищо, напрежението беше много силно.Тяхното нетърпение беше стигнало до крайност. Един ден им се стори, че им е необходимо убежище. Животът им в Париж тъпчеше на едно място...” откъс от “ Вещите” / Les choses/ на Жорж Перек.

n.b. Отел Друо- здание в Париж, където се провеждат търгове.

Жорж Перек

Иракли

Семейство диви прасета ни наблюдават от дясната страна на пътя , като едновременно си похапват позасъхнала трева. Спираме след друг любопитен автомобил и ги разглеждаме отблизо. Черни, леко уморени от пълнотата си и с коса /четина ми е неприятна дума и сега я погребвам в моят лексикон/, коса, току-що преминала през ръцете на фризьор, за да добие предизвикателно и малко агресивен вид това добродушно семейство, което не ни възприема като враг . Стефан използва този факт, за да фотографира. После фамилията им се оттегля в горичката в търсене на смокинови дървета...
Паркираме колата и пред нас се открива внезапно онова, което поетите използват за вдъхновение, влюбените за афродизиак на своята любов, а малкото останали летовници в този следобеден час за разговори под погледа на нещо невидимо, но притежаващо сърце, започващо да тупти и в нас. Сърцето на Иракли.
Милиони години, каквото и да означава това, морето се е плъзгало по нажежения пясък, за да целува брега в желанието си да се разхлади в сянката на дъбовите гори, акустирали на последната възможна точка, на самия бряг. Всеки път, когато излизам от водата и погледа ми обхваща релефния бряг отдясно, проточилия се километри плаж и тъмната зеленина на ниските хълмове отляво, се чувствам благодарен , че на етап на своята еволюция съм попаднал на това изумително място. Звука от всяка следваща вълна ме убеждава , че чувам ритъма на тайственото сърце на Иракли и си струва да живея по-вдъхновено, по-първично, по-сетивно...
Отблизо водата е набраздена на многобройни дребни вълнички, като онези, които се виждат от овалното прозорче на самолета, когато прелитаме над Корсика. Водата е топла и ме примамва навътре, взела ме за морско същество. В тези последни часове на деня, слънцето полира с оранжева светлина лицата на младите хора и плъзгайки се по къдриците им и по бронзовата им тела ги превръща в деца на рая, всяко със сърце, част от голямото сърце на Иракли.
Не бих прибавил нищо друго към тази съвършена действителност .
Нека оставим Иракли да ни бъде вратата към Рая, ако някой ден, по божията воля, се превърнем в нимфи и в морски богове.







една снимка на Стефан Банков

За скулптурата



Процеса на работа върху една скулптура поразително наподобява формирането и развитието на летните бури.
От безформеното, тъмно , на места покрито със зеленикав мъх каменно парче- сляло се напълно с приглушеното небе, със сивкавите облаци и двете очакващи творческия гръм на своя създател. Понякога просветват малки светкавици изпод шумното длето, излишната маса е отстранена и вдъхновението осветява първите гладки участъци на плътта. Само хилядите , милиардите затаили дъх листа знаят, че жадувания дъжд ще ги върне към живота, че съцветията и тичинките опиянени от танца на пчелите , най-сетне ще познаят ласките на любовта, че длетото на неуморната ръка ще освободи духа на сънената фея с нежен овал на лицето от дългото робство на неизвестността. Колко радост има в творчеството. Тайствена, ревнива, нуждаеща се от нищо, освен от безвремие и анонимност, тази способност на малцина, прави щастлив и издига високо над ежедневието онзи, който се е доверил на своя талант.
Междувременно небето се е прояснило и митична светлина огрява реалността така дълбоко, че синкавите мраморни вени на нимфата започват да пулсират, а загадъчната и усмивка се отразява във влажните, пурпурни цветове на разцъфтялата Будлея.
Тези чудеса стават толкова рядко и на такива недостъпни места, че в желанието си ежедневието да не ги оскверни, Бог крие преживяването само за просветлени, а художника вече е скрил скъпоценната си нимфа в "кулата от слонова кост".

n.b. Колко невероятен е Клаус Номи, тъкмо си бях помислил, че изкуствоте е невъзможно пред публика.... http://www.youtube.com/watch?v=C_A6IR58Htg

Музите

За първи път изпитах неудобство от светлият /относително/ цвят на кожата си, когато пътувах с метрото към парижкия квартал Сент Дени. Един испански художник в галерията на Пабло Гарсия беше предизвикал интереса ми към катедралата на Сент Дени.
Не е безусловно изискване да бъда художник, за да съзерцавам горгоните на базиликата Сент Дени, митични същества, останали векове на границата между два свята-техния и нашия, като че ли очакващи пълното завъртане на галактичната орбита за да оживеят отново , сграбчили в каменните си ръце изящната глава с бретонски къдрици, неизвестни, анонимни, с колективен дух, който не знам защо ми носи спокойствие.

Над Сент Дени заваля, ромоленето не ми попречи да остана омагьoсан още малко, да дочакам заглъхването на тревожните тимпани идващи от далечината на базара, едно не съвсем парижко място в Париж, където спят своя кралски сън толкова знатни особи, оставили ни своите плюшени плащеници и златни скиптри. И още за легендата на Свети Дени. Тя разказва как светеца, вече обезглавен /някъде около днешния Монтмартр/ грабва главата си и хуква с нея, бяга дълго за да стигне на мястото където по-късно е построена тази първа готическа базилика, място на коронясване на крале и кралици, територия на средновековния френски дух.

Дъждеца се усили и листата на скицника ми се деформораха от влагата. Заприличаха на обезформените тела на горгоните, които скицирах. Двете дами, минаващи до моята пейка любопитно надникнаха в скицника в паузата между техния напевен и моя кратък "Бонжур".

Дузината полицейски коли се настаниха на площада пред базиликата. Не знам дали този ритуал съпровождаше всеки път края на базара.

Питах се как една епоха отстъпва на друга и кое променяше света, ние хората, или хрониката на времето ни предоставя основни топоси, които ни задължава да следваме .

Бях в най-вълнуващия град на неголямата ни планета, в който писането на стихове докато си млад е мода, ходенето на театър се предава по наследство и всяко кафене е толкова уютно, колкото е и леглото на новата любовница.





"Парижки хроники" Цветомир Асенов