На човека, който видя ангел

Зрителю, обръщам се към теб, който имаш непростимото качество да оценяваш безпогрешно двата часа магическо време. Помниш ли как в миналото изкачвахме развълнувани стълбите на кино Витоша и краката ни не усещаха допира на стъпалата след филмите на Тарковски, колко леко ни ставаше , когато белите завеси се издуваха като платната на кораб в Жертвоприношение, а ние усещахме че плуваме с мечтите на героя на Ерланд Йозефсон...

Да, доброто кино създава мечти, а лошото възпроизвежда реалността.

Спомняш ли си също, как отиде и си купи цигари, за пръв път в живота си , след До последен дъх на Годар? После седна в парка и заплака, усещаше, че макар и трагичен, живота на Мишел беше хиляди пъти по-истински от твоят живот, предпочиташе и ти да прегърнеш за миг Джейн Сиберг, да изпушиш последната цигара с нея и това да бъде и твоя край..

Ами онази вечер, след прожекцията на Хаос, на братя Тавиани, помниш ли как отидохме на алеята с дъбовете, с канелени вече листа и омаяни слушахме тихият дъждец на листопада, тъкмо като във техния филм... Нали и това е изкуството- да покажеш тайната на реалността, да ни намигнеш с умния си поглед на художника, останал дете. Но какво прави един режисьор изключителен, какво го поставя над реалността, а мечтите му стават и наши мечти? И как друг колкото и да търси тайствени сюжети, каквито и "звезди" да покани на собствения си квартален небосклон, той пак ще остане в сянката на онези, които имат предимството да бъдат искрени! Не доказа ли вече историята на световното кино че сюжета може да бъде изписан на гърба на кибритена кутийка / Трюфо-Годар/, а резултата от екранизацията му да ни вълнува с години ...
Защо ти припомням това време, защото може би ти , любезни зрителю, подобно на мен, си очаквал промените в обществото да доведат до промени и в изкуството, да му вдъхнат повече живот, а защо не и да му подарят крилете на желанието. Уви...

В една страна , така богата на изкуство, наречена Франция, има такъв обичай, да го наречем изискване на Министерството на културата и на комуникациите , та този държавен орган изисква определен брой публикации на преподавателите в държавните висши училища за всяка година. Тези публикации в областта, в която преподават, показвали че те са в крак със съвременното изкуство. На всичко отгоре строгият крал Саркузи /на галено Сарко/, изисквал от "подчинените му преподаватели" публикации не само във френски, а и в амеркански издания касаещи съответните специалности! Защо ли, просто там нивото било още по-високо, да не повярваш, нито следа от френския национализъм.

Но защо, какво общо има тази приказка с нашата действителност , а още повече с българското кино? Прав си, като че ли няма много общо... но все си мисля, че българските режисьори използват между един и три процента от възможностите на киното, най-вече защото си мислят, че киното е напълно самостоятелно изкуство. И Националната ни академия за фимово изкуство произвежда технически режисьори, а не личности, още по-малко артисти/ не в смисъл на актьори/. Ако перефразирам репликата на Мишел Поакар /от До последен дъх/, българските режисьори правят филми за селото, но не го обичат, правят филми за града, ала го ругаят, правят филми за морето, но не знаят нищо за него. И какъв е смисъла на тази Академия, след като истинските творци никога не стават преподаватели, тъй като са заети със своето собствено усъвършенстване? Не е ли опасно тогава да имаш за учител посредствен режисьор ?

В преамбюла исках да напиша, че хвалебствената критика посипва рози върху трупа на режисьора, а в епилога ще ви призная, че името на този материал в черновата ми беше "Защо няма да гледам Козелът на Георги Дюлгеров". Един филм , който наистина няма да гледам, нали зрителю се досещаш защо...

_________________

На човека, който видя ангел е епитафия на гроба на Тарковсkи в Ste -Genevieve-des-Bois, недалеч от Париж