петък, 25 септември 2009 г.

Само моите очи го видяха

Вчера се опитах да намекна колко непосилно за един живот е израстването в областта на изобразителното изкуство, процес, на който началото и края са забулени в мъглата на субективността, а днес бях безцеремонно запратен в нивата на "леките изкуства"/от приятели/! Живопистта- лесно изкуство, тъй като е подвластна единствено на артиста, той рисува когато си поиска, спи до обяд, вечерта се лигави пред едно Коантрьо със своя модел, който по правило е и негова любовница. Кой не би завидял...

Борбата с демоните, опитите за летене с ангелите, астмата и синдрома на Мениер,
които се редуват като ходове на шахматисти, смазващия товар на неизвестността, непродуктивната слабост на известността, болезнената раздяла с всяка картина/аз боледувам- с температура и с всичко останало/, бягството от еднообразието като от предстояща среща на випуск набор...., противоречивитe срещи с галеристи /изключвам тези със Селин/, транспорт и опаковка, страхът от повторението, пословична неосведоменост на масите, законното превръщане на картината в стока, комерсиализирането на галериите-сполучливо наречени от Патрик Тело "Агенции за недвижими имоти", премахване на чудесната цветова серия на боите Рембранд от новите собственици, синдрома на апатията след създаване на забележителна картина и накрая невъзможността да срещнеш красива жена и да не я погалиш по утробата... това е малка част от ежедневието на художника.



Ех, приятели...

сряда, 23 септември 2009 г.

Спомняте ли си Месоние?

Kaк се става художник?

Бях забравил този наивен въпрос, който едно момче ми зададе в ателието преди много години. Спомних си го сега, когато прекосявах дългите парижки маршрути
в търсене на местата, в които художника среща човека, за който е рисувал една картина. Признавам си, избягвам галериите на Матиньон и тези на Плас де Вож. Търся онези места, на които миналото не е засенчило настоящето. Местата, които са били оценени от хората на изкуството и на които златния прашец на съвършенството е оставил следи дори по старинните настилки. Какво неoписуемо блаженство изпитвам, когато си купувам четка от
магазина за материали в пасажа Шоазюл/ Passage de Choiseul/, магазин от времето на Луи XVII, наскоро при ремонт откриха оригиналната врата и сега входът е през нея, входа за онези, които искат да бъдат художници...
Та как се става художник-можеш и да не разбереш, че си станал-в бързината на информационното ни ежедневие или пък да станеш академик в опит да преодолееш комплекса, че някога си искал да бъдеш художник.
____________________
Месоние- френски художник, съвременник на Дьолакроа, академик , ментор, продаващ картините си на фантастични цени благодарение на положението си в обществото; днес той е напълно забравен...

петък, 18 септември 2009 г.

Българският Пантеон


Какви герои трябва да има България, за да заслужат Пантеон, подобен на френския?

Спомням си, че в съчиненията, не в есетата, тъй като в есето се заражда свободата на духа,
та в тези ученически съчинения ни беше много трудно да намерим героическата тема в съвременното, нивелирано ежедневие, макар че "другарката" твърдеше друго...

Сега с книгата си "Мавзолей" Ружа Лазарова, която си спомням като едно симпатично момиче, с вечно насълзени очи, показа че всъщност целият ни живот е бил героичен...

Мисля, че точно на онези хора, които изживяхме, преживяхме и надживяхме тази, е добре-гадост, ни се полага Пантеон, но вместо с кости, могат да бъдат изложени обикновенни фотографии, макар че така или иначе Бог разпознава доброто по-добре от нас...

вторник, 15 септември 2009 г.

Улица Луис Вайс, Париж

Отдавна не е тайна , че френските галеристи не разчитат вече на американските туристи-мода, поставена от времето на Гертруд Стайн. По правило инерцията следва ентусиазма на своите създатели , и сега има стотици празни галерии, запустели църкви на съвременното изкуство-днес, тълпите са само пред музеите. Допускам, че низходящата градация е заслуга едновременно на художници и на ценители. Едните се оправдават с невежеството на масите, а другите с елитарната себичност на артиста. Резултатът е налице и на една минаваща за модерна парижка улица: Луис Вайс. Разположена в комплекс от сгради на офиси и университети, галериите в началото са няколко, но подхранени от аромата на парите/ парите в Париж имат аромат/ и от интелектуалната любопитност на студентите, те бързо се размножават и достигат повече от дузина.

Ако се разходите днес по улица Вайс, то ще се натъкнете на останките на една несъстояла се победа на съвременното изкуство, между които няколко гигантски поп-червила на Джорджо Лавери /Giorgio Lavery/ в галерия Студиоло.

петък, 11 септември 2009 г.

Новините от Брюксел

Не, не става дума за Европейският парламент. Който е посещавал Брюксел знае, че малкото момче, което прави пиш-пиш от толкова много сувенири, фотографии и от прочутата си скулптура е по-известно от Европейския парламент. По-известно е от легендарния, неповторимия певец и композитор Жак Брел/ певец, тъй като никой в началото не е искал да изпълнява песните му/, по-известно е от Верхарн и от Орта.
Но думата ми е за традицията, която се запазва през вековете и благодарение на която можем да видим оригинален първообраз на първите дървени тоалетни, да седнем в кафене със същите столове и атмосфера каквато е имало и преди сто години, да съзерцаваме катедралите и сградите шедьоври на Големия площад.
По-скоро си мисля за спокойствието и за мъдростта на тази, така наречена Западна цивилизация, дори арена на войни и революции, каквато е била,тя съхранява, възстановява, вдъхновява се от изкуството, от архитектурата, от финните вибрации на взаимоотношенията...
За това не ме порази, само ме изненада една лека кола , предполагам че е на около сто години-открита, движеща се в своето платно с достолепието на техническото развитие, на античен документ. Персоните в колата бяха с костюми от почти същата епоха, не, не бяха снимки на филм, но аз самия бях "филмиран" , на жаргона на малката ми дъщеря...






петък, 4 септември 2009 г.

Магерницата на Рилския манастир

Когато поискаме да покажем вдъхновяващо място от България на двама чужденци в рамките на един единствен ден , комбинация от природа и от цивилизация, едновременно красиво и запомнящо се, обречено да бъде символ не само на вяра, но и на естетическа култура ,а и на историческа хомогенност, то отговора е само един - Рилския манастир!
Е, тук всичко си е наред- необикновен декор от планински хълмове, изящна църква с екскурзовод на испански, който бърза да съобщи всичко за чудотворната икона, за заслугите на Борис II към евреите, а още и магическо усещане още в двора, на неравния калдъръм.
Традицията е запазена и с малката театрална лавка, на която се продават мекици. Пластмасовата кутия с пудра захар циркулираща между пет маси я предлагаме за зареждане,така както и преди десет години. Предпочитаме този вариант, отколкото да дадем 15 евро в Париж, декларират нашите приятели чужденци и ние се успокояваме, вече не ни е така неловко...
Новото в манастира са няколкото сувенирни магазина, в които може да откриете и магнит за хладилник с образа на Свети Георги. Защо не, в Библията няма нарочен текст, който да забранява това, а Бог е знаел, че един ден ще има и хладилници ...
Моето преживяване беше свързано с Магерницата на манастира. Автентична, опушена, черна, с огромен комин, който напомня на шедьовър на съвременното изкуство. Изграден от ветрилообразни елементи, които му придават нова сферичност, тази майсторска изработка ме развълнува по същия начин, по който се вълнувах от анонимните строители на готическите катедрали в Париж. Трите огромни казана си бяха на мястото и оставаше само електрическите крушки да бъдат заменени с истински огън, за да се изпълни помещението с аромата на тайнственото, духовно ястие. Едва ли- отчуждението на православието от масите следва законите на всяко друго отчуждение, а то от своя страна е в плен на космическия закон, според който два предмета в нашата вселена се отдалечават с все по-голяма скорост един от друг!
С пожеланието за чудо- Магерницата да заработи и всеки гост на манастира /по желание/ да бъде нагостен с божията любов, си тръгваме под внезапния дъжд, оросил само района на манастира. До следващите чужденци...