Контрабас в Монмартр

Беше един есенен следобед, от онези, в които парижката мъгла ме повлича след себе си и за да се стопля избирам дълъг маршрут, накъсан от посещенията на десетките книжарници по пътя , в които ръцете възвръщат топлината си, а душата изпада в екстаз при допира на изящните томове избрана поезия, избрани репродукции, избрана словесност. Всеки път се учудвам на съвършеното оформление, подчинено на съдържанието на книгите и си представям тези томове- съкровища подредени в библиотеката на моята градина. Както казва Цицерон, ако имате библиотека и градина, то имате всичко от което се нуждаете. Засега книгите и градините са разделени...

Пътя към Монмартр е възможен от много посоки. Избирам тази, която започва от метро Трините. Дългата улица Бланш, площад Абес, стълбите на Монмартр, музеят на Дали. Там, застанал в края на терасата, откриваща безукорна гледка към Париж, подобно на модерен Пан, свиреше той. Мъжът с контрабаса. Тъжните, хриптящи звуци усилваха есенната меланхолия, почти невидим зад инструмента, поклащаш се в бавния му ритъм, неговата музика хипнотизираше всеки, който я приближи. Изменчивият полукръг на почитатели пред него, потънали безмълвно в ниските акорди на импровизираната мелодия, усещаха че този контрабас не свири, а говори с гласа на Монмартр... Металния звън на монетите, които попадаха в старата шапка, ни връщаха за миг в реалността. Мъжът и контрабаса приличаха на скулптура, направена от онзи ефирен, непознат и до днес материал, за който някога мечтаеше Есенин ...

Откъс от книгата "Париж, видян от един художник"