Само моите очи го видяха

Вчера се опитах да намекна колко непосилно за един живот е израстването в областта на изобразителното изкуство, процес, на който началото и края са забулени в мъглата на субективността, а днес бях безцеремонно запратен в нивата на "леките изкуства"/от приятели/! Живопистта- лесно изкуство, тъй като е подвластна единствено на артиста, той рисува когато си поиска, спи до обяд, вечерта се лигави пред едно Коантрьо със своя модел, който по правило е и негова любовница. Кой не би завидял...

Борбата с демоните, опитите за летене с ангелите, астмата и синдрома на Мениер,
които се редуват като ходове на шахматисти, смазващия товар на неизвестността, непродуктивната слабост на известността, болезнената раздяла с всяка картина/аз боледувам- с температура и с всичко останало/, бягството от еднообразието като от предстояща среща на випуск набор...., противоречивитe срещи с галеристи /изключвам тези със Селин/, транспорт и опаковка, страхът от повторението, пословична неосведоменост на масите, законното превръщане на картината в стока, комерсиализирането на галериите-сполучливо наречени от Патрик Тело "Агенции за недвижими имоти", премахване на чудесната цветова серия на боите Рембранд от новите собственици, синдрома на апатията след създаване на забележителна картина и накрая невъзможността да срещнеш красива жена и да не я погалиш по утробата... това е малка част от ежедневието на художника.



Ех, приятели...