Паркираме колата и пред нас се открива внезапно онова, което поетите използват за вдъхновение, влюбените за афродизиак на своята любов, а малкото останали летовници в този следобеден час за разговори под погледа на нещо невидимо, но притежаващо сърце, започващо да тупти и в нас. Сърцето на Иракли.
Милиони години, каквото и да означава това, морето се е плъзгало по нажежения пясък, за да целува брега в желанието си да се разхлади в сянката на дъбовите гори, акустирали на последната възможна точка, на самия бряг. Всеки път, когато излизам от водата и погледа ми обхваща релефния бряг отдясно, проточилия се километри плаж и тъмната зеленина на ниските хълмове отляво, се чувствам благодарен , че на етап на своята еволюция съм попаднал на това изумително място. Звука от всяка следваща вълна ме убеждава , че чувам ритъма на тайственото сърце на Иракли и си струва да живея по-вдъхновено, по-първично, по-сетивно...
Отблизо водата е набраздена на многобройни дребни вълнички, като онези, които се виждат от овалното прозорче на самолета, когато прелитаме над Корсика. Водата е топла и ме примамва навътре, взела ме за морско същество. В тези последни часове на деня, слънцето полира с оранжева светлина лицата на младите хора и плъзгайки се по къдриците им и по бронзовата им тела ги превръща в деца на рая, всяко със сърце, част от голямото сърце на Иракли.
Не бих прибавил нищо друго към тази съвършена действителност .
Нека оставим Иракли да ни бъде вратата към Рая, ако някой ден, по божията воля, се превърнем в нимфи и в морски богове.
една снимка на Стефан Банков
Есето ти е прекрасно! Има вдъхновение и в него, и в Иракли. Твоето посланието ми напомня на това от песничката за Иракли, станала морски химн : „Да спасим Иракли от помисли зли...” Така че към неизменното слушане на „Одата за Иракли” през февруари вече ще прибавям и твоето есе – навън е студено, аз блаженствам при мисълта за малинова лимонада на плажа... Живота на морето по това време може да бъде безкрайно много красив...
ОтговорИзтриване