Домейн на непознатите езици

Днес попаднах на японски /или корейски?/ текст, от който нищо не разбирах. Буквите - красиви рисунки, малки стилизирани фигурки: йерархия на линеарната структурност . Познато усещане за неизвестна цивилизация, ала накрая като в театър Но, репликите остават безмълвни.
Никой не ме е обучавал на този език и аз само знам, че това е пълноценен език, на който може да се опише плача на дете и тъгата на листопада, но това субективно познание не ми помага да разбера конкретния текст. Ако познавах източните езици щяхме да се забавляваме повече с Кьом Лий, когато той разпознаваше корейките в гръб / не винаги успешно/, преминаващи покрай витрината на Старбъкс до Опера Гарние, където се срещахме на кафе през миналото лято. Днес в парка слушах гласовете на птиците. Усещам, че те говорят помежду си, при това поетично, но тази тяхна комуникация остава тайна за мен. Никой не ме е обучавал на езика на птиците. Зрението и слухът имат своите лингвистични производни, остава само да намеря подходящия учител и разказите на Авлигите долитащи от далечния Мадагаскар ще станат мое ежедневие напролет.
По-трудно разрешим е проблема с интуицията. Очевидно тя съществува, следователно има и лингвистична производна: може би едва доловимия вътрешен глас, слаб като дихание, безпомощно тих- оправдание, което ни позволява да го пренебрегваме постоянно. Този вътрешен глас е моят единствен обструктор, приятел и съветник. Той и респективно, интуицията , тази критична двойка се разполагат в пространството на изкуството и жонглират с крайните оценки на бъдещия успех или неуспех на създаденoто вече произведение.
Барт казваше, че речта не може да се дава, но може да се посвещава. Посвещавам този объркан текст на интуицията -един език, на който сами се обучаваме и чието търпение към нашето невежество е безгранично.