Не е безусловно изискване да бъда художник, за да съзерцавам горгоните на базиликата Сент Дени, митични същества, останали векове на границата между два свята-техния и нашия, като че ли очакващи пълното завъртане на галактичната орбита за да оживеят отново , сграбчили в каменните си ръце изящната глава с бретонски къдрици, неизвестни, анонимни, с колективен дух, който не знам защо ми носи спокойствие.
Над Сент Дени заваля, ромоленето не ми попречи да остана омагьoсан още малко, да дочакам заглъхването на тревожните тимпани идващи от далечината на базара, едно не съвсем парижко място в Париж, където спят своя кралски сън толкова знатни особи, оставили ни своите плюшени плащеници и златни скиптри. И още за легендата на Свети Дени. Тя разказва как светеца, вече обезглавен /някъде около днешния Монтмартр/ грабва главата си и хуква с нея, бяга дълго за да стигне на мястото където по-късно е построена тази първа готическа базилика, място на коронясване на крале и кралици, територия на средновековния френски дух.
Дъждеца се усили и листата на скицника ми се деформораха от влагата. Заприличаха на обезформените тела на горгоните, които скицирах. Двете дами, минаващи до моята пейка любопитно надникнаха в скицника в паузата между техния напевен и моя кратък "Бонжур".
Дузината полицейски коли се настаниха на площада пред базиликата. Не знам дали този ритуал съпровождаше всеки път края на базара.
Питах се как една епоха отстъпва на друга и кое променяше света, ние хората, или хрониката на времето ни предоставя основни топоси, които ни задължава да следваме .
Бях в най-вълнуващия град на неголямата ни планета, в който писането на стихове докато си млад е мода, ходенето на театър се предава по наследство и всяко кафене е толкова уютно, колкото е и леглото на новата любовница.
"Парижки хроники" Цветомир Асенов
Добре дошъл в клуба на влюбените в Париж :-)))
ОтговорИзтриване