Милионерите

Mилионерите са толкова комплексирани момчета! Какво мога да направя за тях, освен да ги посъветвам: четете книги, никога не е късно за възпитание на духа, ала не книги за това как се правят пари...

Англичанката Маги

Докато говорим с Маги за декоративните качествата на Албицията, "Бастър" - куче, което не престава да лае, заслужи отново името си, като нахапа една от фиданките. Тези малки фиданки, от които ще израстнат здрави зелени клони и нежни листа, а накрая и розови копринени цветове, ухаещи тайствено през цялото лято. Заради тези меки като коприна, пухкави цветове, в Америка този вид се нарича Копринено дърво. А вечер и при дъжд, хилядите малки листенца свенливо се затварят към клонките: свойство, свързано с японското име на Албицията- Спящо дърво.

Какво ли е накарало Маги да тръгне обратно на течението, обратно на движението на нациите, а може би и на цивилизацията: да дойде от Англия в България, в крайната къща на едно предпланинско селце? Маги чувства въпроса ми и разказва, че в Англия къщите не са на хората, а на банките. Виждам колко е щастлива със своята къща и с огромния си двор- в сравнение с английските" бекярдове", щастлива е най-вече от факта, че е неин и че всеки ден се радва на ослепителното слънце, на песента на авлигите, които сутрин я будят, както и мен междувпрочем... Все пак, тя е донесла със себе си умението да създава типичната английска градинка с билки растящи в саксии, с малки геометрични фигури изпълнени със заленчуци и пътечки от речен филц между тях. Десетината стръка високи домати са в чудесна форма, въпреки че никога не са третирани с препарати!

Откопавам две нови фиданки от моето "нърсери" за приятели, като и двамата се смеем на думата, чието основно значение е детска стая и ясли, а после и разсадник. Позволявам си да и дам съвет за малък жив плет в близост до басейна и се учудвам както и тя , че помня думата privet, английското име на Лигуструма.

Сбогуваме се като стари приятели и за сетен път се убеждавам, че истинските граници между хората се формират от степените на интелекта, а не от цветовете на някакви флаговете развявани от граница до граница...

"Паралелни светове"

Владимир Свинтила


В своя досегашен творчески път художникът Цветомир Асенов е изминал едно значимо разстояние на размисли, търсене и експерименти /но не и на лутане/.
Принципът на неговата живопис е заявен в платното "Паралелни светове", чиято тема са губещи се и излизащи от една маса материални педмети и елементи на фигури. Това е кипяща маса, където предметното и фигурното се сливат едно с друго и произхождат едно от друго. Това съчетание е изпълнено с напрежение, фигурите и лицата са изтръгнати с усилие от гъмжащата предметност. Те представляват един отлично композиран ансамбъл, чиито основен принцип е деформацията. Деформацията у нас е по-често лошата рисунка. В деформациите на Асенов има много лирика. И ние си спомняме, че у Масон, Маргрит, Модилиани деформацията има точно лирически функции. Асенов е чужд на деформацията с експресионистичен характер.
В същия принцип са изградени две негови малки платна: "Жени на балкона" и "Haute couture". И тук в "гъмженето" на предмети и фрагменти на фигури доминира преди всичко линеарното начало. Доминират овалите , които се преливат. Това не е линеарността на големите легнали фигури с ренесансов характер, все пак е линеарност, при това напрегната.
Няколко платна на Цветомир Асенов с номера от едно до шест са обединени под наименованието "Лежащи фигури". Те са съвкупност от абстрактна предметност, това са фрагменти от непознати вещи, по-често с кристаловиден характер, където след подходяща извивка е монтирана една маска, загатване за "фигурност". Те са работени във високи, но угасени минерални тоналности, или обратното- в бледи земни гами.
Асенов ни казва, че и абстракцията има проблемите въобще на живописта: разграничаване в материалните характеристики, чувство за маса, напрежение на масата, хармония на формите. Всички уроци на класическата живопис магат да бъдат открити отново у този модерен живописец.
Асенов работи в имагинерни светове, които са паралелни на нашия, но в никакъв случай не са идентични.
Ако Асенов и Буюклийски представляват началото на нова Българска метафизична школа, която все пак е подобна на италианската на Кара и на Модилиани, то Буюклийски представлява принципа на самотата, а Асенов този на бликащия в предметите живот. Животът обединява фрагменти на фигури и на фантастични предмети. Те имат едно велико общо: битието! Те са! И това е тържество на творението, по- точно на сътвореното.
Цветомир Асенов е блестящ художник с цяла сюита от платна, с разработени принципи и уточнено виждане. Не като обещание , а като реализация.


_____
Статията е написана по повод изложбата "Паралелни светове" състояла се в галерия "Студио -спектър". Първо е отпечатана в брой 259 на вестник Демокрация, а по-късно в списание Галерия, 1997г, бр.6 и в списание Изкуството в България.

Сън

Великани ме учат да пея. Учудващо за мен, може би поради респекта от високия им ръст, усвоявам песента, която е само припев. Накрая, с характерния за сънищата магичен похват песента се оказва картина. Достатъчно е да обходя патиниралата рамка на картината с поглед и музиката зазвучава. Не съм запомнил картината, както и хиляди други, които сънувам. Насън се ограничавам да ги гледам, тъй като смятам, че те са на друг автор. Знам че са родени от моето въображение, но насън рядко споря със себе си.
После сънят забързва и се сменя с по-малки сънища, а сетне и с банализираното утро...

Да го наречем Хикс...

Срещам един тип, чиито име не мога да запомня. След пет минути вече съжалявам , че говоря с него. Знае за Париж повече отколкото парижани, без да е стъпвал там- художниците процъфтявали, галериите работели на пълен ход. Подхвърлям му, че продажбата на картина в Париж е събитие и се разчита основно на американски туристи. Самият той не пътувал , тъй като не владеел чужди езици, но междувременно е спечелил конкурс за преподавател в университет. Какво ли преподава на младите и интелигентни хора, както сам се изрази? Ако реши да бъде отшелник бих го адмирирал, но да нямаш глобален поглед за света, да не познаваш последните новости и класиката от оригинала и да живуркаш под крилото на незнанието, накичен с титли и дипломи, това не е само лингвинистичен грях. Този тип преподаватели е доста разпространен у нас и само пълния мрак въдворен от посредствеността, позволява да се скрие безличността им с благозвучните префикси: доцент или професор.
Хикс продължава да реди готови фрази, като последната, след сбогуването е : Радвам се, че още се бориш!
Ето нещо, което никога не съм правил. Борбата за мен е по-непоносима дори от сушата на пустинята и от омразният шум на топка удряна в гаражна врата. Винаги съм смятал, че на тепиха за борба се появяват само посредствени състезатели, плувнали в миризмата на безверието. През целия си живот съм работил за онзи, който ми е подарил таланта и изпитвам отговорност само пред него . Той ме свързва и с хора, които са моя опора и продължение на вдъхновението. Моята борба се изразява в укрепване на вярата и в разнообразяване сюжетността на сънищата...

Ателието на Дьолакроа в Париж

Днес бях щастлив в малкия двор, заобиколен от притихнали средновековни сгради, в района на Фюрстенберг, докосвах старите зидове, които ограждат ателието на Йожен
Дьолакроа. Седях в неговата градина, под сянката на същото дърво, под което той е обмислял последната си картина и е правил синтез на небето и като не е откривал синьо го е замествал със сиво, ала днес небето е огласяно от скрити гларуси и шумоленето на японски дантели промъкващи се с малки крачки към стаята, към зеленото канапе, откъдето Дьолакроа е отлетял със своите ангели забрявайки палитрата си, за да я видим ние и да му занесем цветовете от които вече никой тук не се нуждае....
" Събуждайки се на другия ден виждам слънцето най-милостиво да гали сградите , които се виждат от моя прозорец. Гледката на малката ми градина и усмихнатия вид на моето ателие винаги ми носят чувство на удовлетворение. Моят дом определено е очарователен!"
Спомням си за тези думи на Дьолакроа, когато заставам пред същия този прозорец. Слънцето в този час вече не огрява готическите покриви, ала невидима вътрешна светлина обгражда студиото на артиста и тя е видна за всеки, който поседи няколко минути на удобните столове в градината. Дьолакроа работи в това ателие само няколко години, той идва на улица Фюрстенберг от Нотр-Дам-дьо-Лорет, за да е по близо до катедралата Сент Сюлпис, където изобразява на един плафон борбата на Яков с Ангел.
Може би Дьолакроа е избрал мястото на ателието си заради наличието на градината. Той е привързан към растителния свят и Жорж Санд свиделства в своите " Нови писма на един пътуващ": Веднъж го хванах в изблик на радост пред една жълта водна лилия, когато успя да разгадае чудесната и архитектура.
От няколкото запазени фактури от 1857, се научава повече за дендрологическия състав на оригиналната градина. Художника се е разхождал между малини, касис, лози и различни сортове рози. Ухаело е на мащерка.
Оставам още малко под сянката на кестените. Превеждам си мислено името на художника, като го разделям на части: Дьо-ла -Кроа. Някой, който принадлежи на вярата или на кръста, но със сигурност и на голямото изкуство...

Неделен въпросник

Свети Августин ни напомня, че паметта помни дори забравеното... По този начин той ни дава надежда. Но кога се появяват облаците на съмнението и кой ги насочва към нас? Наистина има твърде голям промеждутък между светската вяра и религиозната, откъдето връщането е невъзможно и надеждата се подхранва от божествени видения. Свети Августин казва още в своите "Oткровения": Тъй като съзнанието му беше замъглено от образите на материалните неща, той не можеше да разбере духовните и вярваше , че душата му е част от тази на Бога...
Част от какво е моята и твоя душа, има ли колективна душа на човечеството, на отделните нации, на населените места? Кога една душа приема друга за приятелска и кога се дистанцира от нея? Какво предопределя посоката на нейното усъвършенстване-молитвата, поста, въздържанието или отказа от усъвършенстване и следване на библейските наставления за радост и веселие, тук на земята?
Така както правят многобройните туристи опиянени от магичния Париж и от дискретността на малките ресторантчета скрити в уличките на квартала Контрeскарп.
И накрая, кой ще ни протегне ръка, когато се сбогуваме с образите на материалните неща и със самите тях?
Съдовете за светена вода с формата на мида, в която се потапя ръката , преди да се прекръстим в началото на катедралата Сент Сюлпис са празни, вероятно от съображение за санитарна сигурност в горещото парижко лято...