72 часа

Седемдесет и два часа, които съдържаха три залеза обагрени във венецианско червено, нощни песни на прелетни птици, настройващи вокалите си за голямото надпяване през май: начин на общуване, с който наподобяват французите- съкращаващи разстоянието помежду си също с лингвистичен маратон, седемдесет и два часа изпълнени с толкова много аромати, над които доминираше този на разцъфтелите ябълкови дървета.

Пътуване, приличащо на плуване в жълто-зеленото море от рапица, допълнено от меланхоличния албум на Стейси Кент, подарен ни от името на цвете, запазило лъчезарната си усмивка в средновековния Латински квартал и черпещо жизнени сокове от богатия хумус на театрален Париж.

Наличието на сирене Маскарбоне и на изкуствена трева от Германия в несъръзмерния по площ с размерите на малкото градче нов магазин, навява тъга за обединена Европа под друго име и под друго оръжие. Крепостите, капителите и мраморните статуи на онова време, сринати от варвари, сега търсени и откривани от нови варвари, напускат завинаги тази бивша римска провинция, а преди това и цивилизация на многолюдните Трибали. Старите къщи , които срещаме, изоставени от години , вече не се надяват на подкрепа, по-скоро очакват с примирение потоците на бурните пролетни дъждове да подкопаят основите им и да ги освободят от това нерадостно съществуване. Те са на детска възраст в сравнение с онези двестагодишни кокетки от малката улица Хиацинт , намираща се на стотина метра от Тюйлери, оживени и бликащи от живот, поддържани ежедневно от любовта към лукса и от козметика за домашно почистване...

Един приятелски глас от Лондон ме попита къде се намирам и ми се стори трудно да обясна всичко това в няколко изречения. Нима ако опишем достатъчно добре външния свят, който ни заобикаля, няма да опишем несъзнателно и вътрешния, този в нас?

И още към външният: нежните стръкове на Тагетиса, които ще красят цяло лято парапета на долната тераса, напрегнатото жужене на хиляди пчели още от сутринта в короната на трите дъба, облите хълмове покрити с ниска, тъмна трева, придошлите води на голямата река, лъкатушещото корито на малката река, отново празното щъркелово гнездо /какъв нескопосан архитект съм/, полутъмните мансардни стаи, но с топлината на замък и просторната гледка от втората тераса, откъдето се вижда колко голям е станал бора, пристигнал тук преди години в багажника на автомобил.

И накрая онези ръце, които са били и в моето начало и които винаги, както и сега , са скъпа милувка , които живеят заради очакването да прегърнат някой, който ще ги успокои и ще им върне незабравимата младост...

Пикасо и безплатното второ кафе

Снимка: Гедеон, Миюки и Дейвид

Разговаряме с Деси и с Максим на кафе в средновековната тишина на Шведския културен център /11, rue Payenne/: аз търся ателие, Максим имал едно, но в Дижон, Деси смята, че е израз на лош вкус отхвърлянето на новите завоевания в архитектурата, Максим ни съобщава, че навремето на Пикасо му е отказано френско гражданство. Пропуснах да отбележа, че Максим работи в Музея на Пикасо, а Деси е архитектка в бюро, което се помещава в бившето студио на Ван Донген в Монпарнас.

Ето я новината- На Пикасо му е отказано френско гражданство- може би по времето, когато ексцентризма му преминавa границите на изкустото и прелива към редовете на френските комунисти, по същото време, когато правителстото на френските десни спира червените шансони на Жан Фера, починал наскоро в Антрагес, красивия юг. Жан Фера само възпяваше комунизма, но не посети никога страните от Източна Европа.

Милият Пикасо, гений , който нищо не искаше да изпусне, който ако можеше да открадне крадеше, който беше маниакално стиснат и мнителен, който беше вулгарен и дори жесток. Този художник-комунист, едва ли е изпитвал безмерната жажда за творчество, а реалния социализъм да му предлага съсухрена полска креда и няколко тубички застояла сепия с гарнитура долнопробен терпентин, който изравнява труда на художника с този на миньора... Никакъв помен от романтичните имена Монвал, Арш, Фабиано, Кансон, имена на хартия за акварел. Да се откажеш от многообразието и от интелекта, за да можеш да властващ над посредствеността и еднообразието, ето едно подходящо мото на социализма.
Вероятно ме смятат за крадец, когато се застоявам с часове в магазина на Дюбоа, на улица Суфло, а купувам само няколко пастела, но как да обясна на мадам, моята привързаност към изобилието, към възможността за избор, към радостта от стаеното вдъхновение в полутоновете на цилиндричните късчета пастел и в грапавините на хартията за акварел...

Колебая се дали да поръчам второ кафе, тук то е безплатно, ако си вземете и сладкиш. Какво е усещането, когато всеки ден минаваш покрай картините и скулптурите на Пикасо, питам Макс, ами никакво, отговаря той и аз се съгласявам мислено с него...

ps Прекалено критичното отношение към личността на Пикасо се дължи не толкова на временното му политическо лицемерие, колкото на сходството с негативните черти на характера, присъщи на повечето художници, вероятно неизбежни и припомнени и на мен през последния уикенд...

Паралелни светове

Само за миг си представете, че съществува възможността нашия свят да е част от друг, достатъчно обширен, за да загубим знаците на ориентация в него, свят, координатите на който не са нито в миналото, нито в настоящето. Понякога попадаме в него, изненадани от видение посред бял ден, от внезапен полъх на близост към някой, който срещаме за пръв път , силует губещ се в тълпата преди да успеем да извикаме "Ако и ти мислиш, че тази среща не е случайна, то ..."

В изкуството изследването на вселените на въображението е ежедневие. Въображението -кучето водач, което разсънваме с двойно кафе или с изследването на статична форма използвайки тъмното пространство на "сепията" като негов протагонист . С такъв водач, подобен на механизма, който ни връща от дълбините на съня в нашата реалност, само след третия звън на алармата, сме в сигурни ръце: въображението е врата към паралелните светове, то изключва част от сетивата за сметка на други, по-малко развити, но притежаващи в излишък духовна мощ. Стига да не му се противопоставим със законите на гравитацията или със страховете си ограничаващи спектъра на Human Abilities.

В този миг, в който вярваме, че тези светове съществуват, песента на скритата птица ни се стува по-мелодична отвсякога, къдриците на красавиците на Ботичели, по-еротични от обикновенно , а разликата между живота и смъртта- странна измислица на посредствен философ.

Есенен салон в Париж

Париж събира артистичния Олимп .Седмина българи защитаваха във френската столица родното изкуство.

Парижкият есенен салон променя своя облик и набира скорост. От седем години негов председател е енергичният Жан-Франсоа Ларийо. Миналата година от 2000 кандидатури са одобрени 700. Целта е да бъдат представени артисти от всички съществуващи стилове и направления в съвременното изкуство

Последната година Салона не се проведе в Гран Пале, който се ремонтира, а в аристократичния квартал "Отьой", така добре обрисуван от Марсел Пруст. Гладът да бъде открито новото, онова ново, което са търсили и преди сто години, се усеща навсякъде. А тогава, преди сто години, е било пред очите им, подписано с имената на Модилиани, Ван Гог, Сезан. При все че несъвършенството на сетивата е като че ли вечно, откривателският дух съществува и зарежда художниците с оптимизъм. Все пак неоценените навреме шедьоври днес са подслонени в красиви старинни сгради и дворци на Париж: Орсе, Соле, Лувър. Този формален реверанс на обществото не е променил правилата на оценяване; и днес истинският куратор пред входа на вечността е времето. Независимо че то не е единственият фактор, обикновено пътуването на картината към артистичния Олимп е равно на скоростта на светлината, ала с обратен знак.

В дългото почти километър хале на Салона звучи непрекъснато класическа музика, а внезапното изсвирване на полицейска свирка известява продажбата на поредния "сувенир". В дъното на Салона е разположено кафене, в което може да се поръча сангриа - червено вино с нарязани в него плодове. Едва ли има по-подходящо средство за възстановяване след дългите маршрути по парижките булеварди от този еликсир с поетично име. На чаша вино се срещаме с другите българи, чието участие в салона умножава произнасянето на звучното "бюлгари": Светлин Русев, Любен Диманов, Никола Манев, Николай Янакиев, Бойко Митков и Митко Андров и моя милост.

"Жени на балкона"/детайл/

Маршрути

Страхът на Дьолакроа, че градините на Тюйлери ще бъдат разпродадени като пустеещи земи и после ще бъдат застроени по американски маниер, се оказват напразни. Бяха разрушени халите, построени в 1851 г. от Виктор Балтар и станали символ на романтичен Париж. Днес на тяхно място е построен Форумът, търговски център с пет подземни и един надземен етаж, в прекалено американски стил, така дразнещ с тъмните си стъкла касетирани с алуминиеви колонки. Разположената срещу него величествена и спокойна катедрала Сент Йосташ, като че ли въздъхва примирено на новите времена и се радва, че малката градина между нея и форума носи имената на поети за своите алеи: Емил Бернар, Сен Джон Перс, Лорка, Арагон. Всъщност Париж е великолепен. Градът притежава стотици обособени пространства със собствено настроение Ако се разхождате в малките улички на старинния квартал "Маре" и си пожелаете величествени гледки, вземете метрото и слезте на спирка "Етоал". Няколко минути ще стоите стъписани, съзерцавайки Триумфалната арка, имайки чувството, че е прекалено близко до вас. Оттук тръгват двадесет авенюта, изберете най-обширното, най-прославеното: Елисейните полета. За неговото построяване Хаусман е разрушил няколко квартала, и то в далечния 18 в. На "Шанз-Елизе" има всичко: от скромната пекарна на Пиер, където можете да си купите топла багета почти в полунощ, до ултрамодерния магазин за парфюми. Не се притеснявайте от тъмнокожия пазач с мащабите на авенюто, той няма да ви попречи да вдъхнете колкото аромати пожелаете - и най-прочутата марка има мостра, оставена за вас. Опиянен от уханията не забелязвате, че навън те се повтарят в почти всяка жена, с която се разминавате. Вече се е свечерило и неоновият знак на Лидо проблясва отляво. Искам да видя Сена вечерта и вземам метрото до "Понт Д'алма". Гледката е удивителна! Кулата на Айфел свети в тъмно жълто, напомняйки на тотем от магазин за сувенири. От върха й три лъча са опитват да спрат мъглата, която пълзи по металния й ствол, изпращайки светлина наоколо. Съседният на мост Д'Алма фосфоресцира. Батомуш - малките туристически кораби са украсени карнавално и когато изплуват под арките на моста ви се струва, че откривате цветовете за първи път. ако се обърнете назад, бляскавият диск на Каросел ще изпълни хоризонта, а малко по-нагоре величественият Лувър крие съкровищата си в тайнствена тъмнина.

Портрет на Фернанд Оливие от Кис ван Донген

През деня, особено ако ноемврийското слънце не изглежда така студено, може да слезете по стълбите на кей "Отел дьо Вил" и да седнете на една от каменните пейки.

Сега вече нищо не ви разделя от Сена - поетичната артерия на Париж. На съседната пейка мъжът с филцова шапка и разсеян поглед над вълните, може да се окаже самият Жак Превер. Е, поне поетичният му дух... Монмартър Историята на този хълм е толкова известна, че никой не си прави труда да поставя указателни знаци към него. А в Париж мащабните карти са поставени на всяко по-голямо кръстовище и успокоителния надпис Vous ets ici върху тях ме съпътства навсякъде. Изчаквайки уличка от стълби, потънали в зеленина, попадам на малък площад с високи платанови дървета. Днес тук е толкова тихо и спокойно, колкото бурно и драматично е било, когато площадът се е наричал "Равинян". Сядам на една от пейките, които в славните години на Монмартър са служили за постаменти на импровизирани изложби на обитателите на "Бато Лавоар". Сградата, в която са живели и работили Пикасо, Ван Донген, Модилиани, Хуан Гри, Макс Жакоб, Андре Салмон и сега е непроменена. Все същият обикновен ламаринен покрив, карал Пикасо да рисува гол през летните месеци и малките капандури, на фона на които художниците взаимно са си правили портрети. Опитвам се да доловя в безмълвността на настоящето ленивите стъпки на Фернанд Оливие, любимата на Пикасо от онова време или кънтящите стихове на Макс Жакоб, но до мен достига единствено звукът на фотоапарат. Две елегантни момичета, познаващи златното покритие на този семпъл вход с надпис "Бато-Лавоар", се фотографират пред него. Моля едното от тях да ми направи снимка с моя фотоапарат, на същото място, на входа-изход на учителите ми по живопис. You are welcome, отвръща мило тя и докато светкавицата осветява мрачния днес Монмартър, дочувам ленивите стъпки на Фернанд и стиховете на Макс Жакоб:
Видение тъй странно тази вечер,
възможно е да ви е завладяло;
че ангел е пред Вас, видяхте вече,
пък то - самото ваше огледало.

Кис ван Донген
щастлива случайност Деси, която е архитект, работи в проектантско бюро, помещаващо се в някогашното ателие на Ван Донген, на улица "Анри Барбюс" в Монпарнас. Научил за моя интерес ръководителят на бюрото г-н Богарт е съгласен да посетя бившето студио и ето ме на мястото, където бе творил най-известният портретист на буржоазни дами в Париж. Една малка репродукция на негова картина е разположена високо в студиото като знак, че старият наемател може да влезе всеки момент и да продължи своята работа, работа на гений, останал верен на красотата в живописта.

Цветомир Асенов

вестник СтандАрт
Петък, 15 Март 2002

Детрониране на красотата /опит/

В залата на могъщият Рубенс в Лувър се промъква криминалния Ян Фабр. След цяла вечност / почти 400 години/ изкуството на неговия съгражданин от Антверп е обикновен опит за детрониране на живопистта на средните векове. Невъоръжен, само с жалкото знаме на авангарда, носещо мотото "Малко поетично насилие не е излишно", Ян се опитва да се справи с потоците обеми на веселие и на могъщество на духа на среновековието, приели да се трансформират в картини под четката на майстора Петер Паул. Tози "ангел на метаморфозата", както сам се нарича е направил гробище в залата на Рубенс и ако не внимавате може да се спънете в тези обекти на изкуството и да получите снизходително мъмрене от охраната. Но как този тип стигна до тронната зала на Рубенс, Рембранд, Ван Ейк и Бош? "Фигаро" си задава същият въпрос: "Липсата на художествено съдържание в така наречените съвременното изкуство премахва разграничението между култура и липса на култура и ласкае егото на най-невежи в изкуството и в историята на изкуството. Но защо тази мания донесе този фарс в класическата музеи, и по-специално на Лувъра? "

С помощта на предателство от най-високо ниво, с меркантилната благословия на директор на Лувър, който за психоделичните превъплъщения на Ян /признаващ си, че изкуството го държи далеч от затвора/ е готов да превърне Лувъра в галерия за съвременно изкуство. От онова съвременно изкуство, което ни предлага неонова светеща в розово лента на лявата стена на галерията, а на дясната пулсираща в синьо. В малкия промеждутък на премигванията на нас ни идва мисълта "Сънувам ли тази глупост или я виждам реално?"

Изкуството очевидно боледува, както боледуват и художниците, които го създават. По-интересно е дали тази вече епидемия може да се излекува с нещо друго освен със стрък трева и хапче Апокалипсис?

Париж, лятото на 2008



Мария Магдалена, оцветено дърво , 16 в. Лувър

Oбщото между Париж и София

"...La neige nous met en magie
Blancheur étale
Plumes gonflées..."
Anne Hébert

"....Снегът ни омагьосва
Белота в застой
Бухнали пера..."
Aн Ебер

Групата високи елхи пред Пантеона покрити със сняг и като че ли израстнали тук. Декоративните качулки на вталените сака влезли в употреба и лицата под тях, като че ли не толкова усмихнати. Ресторантските маси на улица Муфтар вече са излишни. Автомобили покрити със сняг. Изненадани лица и щастливи, че природата ги е направила отново деца. Скулптурите на Майол , в двора на Лувъра, със снежна драперия, отново еротични. Елегантността на модата все още не отстъпва...колко много идеи връхлитат днес Жан Пол Готие... Детските колички нямат предпазен полиестерен чадър. Млад мъж beau comme un dieu /красив като бог- това е буквалния превод, мерси Рали/ лежи на снега с разперени ръце. Малък Христос. Сена поглъща снежинките като моночастици на първородната енергия останала от ехото на Големия взрив. Малка улица с импровизиран траплин за скейбордисти. Публика... Отново Тюйлери. Зелените градински столове около голямото езеро са свободни/ през лятото борбата за тях е езическа/. По средата на езерото ято от чайки, в периферията замръзнала бяла ръкавица и виолетова панделка за коса. Не е обект на изкуството, останал от фестивала за съвременно изкуство /FIAC/ - автор е Снегът.
Един Париж, който днес малко прилича на София.

Машината на Тюринг

Понякога ми липсва онази програма на абстрактната машина на Тюринг, която би ми подсказала какво да направя, ако в съзнанието ми е попаднала натрапчива мисъл, невъзможност за избор на идея за картина от стотиците идеи за картини или желание ми за общуване с лица, без да знам подробности за тяхното ДНК . Машината на Алън Тюринг в такива случаи би дала безпогрешна инструкция, облечена в алгоритъм /каквото и да означава тази форма на безполезна дисфункция за мен/. Поне моето въображение придава на тази машина платонов фундаментализъм, нещо като идея за по-голям брат натоварен с мисията на грижовен психоаналитик. Тези съмнения относно скритата ни виталност скоро щяха да се изпарят в елегантния вътрешен двор на Шведския културен център / 11, rue Payenne / отпивайки от втората чаша Brescout, омаян от северната красота на момичетата поднасящи виното, от безупречния шепот на тълпата, от прекалено делничния костюм на посланика...
Защо ли ми се иска да оставя този текст недовършен...