Детрониране на красотата /опит/

В залата на могъщият Рубенс в Лувър се промъква криминалния Ян Фабр. След цяла вечност / почти 400 години/ изкуството на неговия съгражданин от Антверп е обикновен опит за детрониране на живопистта на средните векове. Невъоръжен, само с жалкото знаме на авангарда, носещо мотото "Малко поетично насилие не е излишно", Ян се опитва да се справи с потоците обеми на веселие и на могъщество на духа на среновековието, приели да се трансформират в картини под четката на майстора Петер Паул. Tози "ангел на метаморфозата", както сам се нарича е направил гробище в залата на Рубенс и ако не внимавате може да се спънете в тези обекти на изкуството и да получите снизходително мъмрене от охраната. Но как този тип стигна до тронната зала на Рубенс, Рембранд, Ван Ейк и Бош? "Фигаро" си задава същият въпрос: "Липсата на художествено съдържание в така наречените съвременното изкуство премахва разграничението между култура и липса на култура и ласкае егото на най-невежи в изкуството и в историята на изкуството. Но защо тази мания донесе този фарс в класическата музеи, и по-специално на Лувъра? "

С помощта на предателство от най-високо ниво, с меркантилната благословия на директор на Лувър, който за психоделичните превъплъщения на Ян /признаващ си, че изкуството го държи далеч от затвора/ е готов да превърне Лувъра в галерия за съвременно изкуство. От онова съвременно изкуство, което ни предлага неонова светеща в розово лента на лявата стена на галерията, а на дясната пулсираща в синьо. В малкия промеждутък на премигванията на нас ни идва мисълта "Сънувам ли тази глупост или я виждам реално?"

Изкуството очевидно боледува, както боледуват и художниците, които го създават. По-интересно е дали тази вече епидемия може да се излекува с нещо друго освен със стрък трева и хапче Апокалипсис?

Париж, лятото на 2008



Мария Магдалена, оцветено дърво , 16 в. Лувър

Oбщото между Париж и София

"...La neige nous met en magie
Blancheur étale
Plumes gonflées..."
Anne Hébert

"....Снегът ни омагьосва
Белота в застой
Бухнали пера..."
Aн Ебер

Групата високи елхи пред Пантеона покрити със сняг и като че ли израстнали тук. Декоративните качулки на вталените сака влезли в употреба и лицата под тях, като че ли не толкова усмихнати. Ресторантските маси на улица Муфтар вече са излишни. Автомобили покрити със сняг. Изненадани лица и щастливи, че природата ги е направила отново деца. Скулптурите на Майол , в двора на Лувъра, със снежна драперия, отново еротични. Елегантността на модата все още не отстъпва...колко много идеи връхлитат днес Жан Пол Готие... Детските колички нямат предпазен полиестерен чадър. Млад мъж beau comme un dieu /красив като бог- това е буквалния превод, мерси Рали/ лежи на снега с разперени ръце. Малък Христос. Сена поглъща снежинките като моночастици на първородната енергия останала от ехото на Големия взрив. Малка улица с импровизиран траплин за скейбордисти. Публика... Отново Тюйлери. Зелените градински столове около голямото езеро са свободни/ през лятото борбата за тях е езическа/. По средата на езерото ято от чайки, в периферията замръзнала бяла ръкавица и виолетова панделка за коса. Не е обект на изкуството, останал от фестивала за съвременно изкуство /FIAC/ - автор е Снегът.
Един Париж, който днес малко прилича на София.

Машината на Тюринг

Понякога ми липсва онази програма на абстрактната машина на Тюринг, която би ми подсказала какво да направя, ако в съзнанието ми е попаднала натрапчива мисъл, невъзможност за избор на идея за картина от стотиците идеи за картини или желание ми за общуване с лица, без да знам подробности за тяхното ДНК . Машината на Алън Тюринг в такива случаи би дала безпогрешна инструкция, облечена в алгоритъм /каквото и да означава тази форма на безполезна дисфункция за мен/. Поне моето въображение придава на тази машина платонов фундаментализъм, нещо като идея за по-голям брат натоварен с мисията на грижовен психоаналитик. Тези съмнения относно скритата ни виталност скоро щяха да се изпарят в елегантния вътрешен двор на Шведския културен център / 11, rue Payenne / отпивайки от втората чаша Brescout, омаян от северната красота на момичетата поднасящи виното, от безупречния шепот на тълпата, от прекалено делничния костюм на посланика...
Защо ли ми се иска да оставя този текст недовършен...

Домейн на непознатите езици

Днес попаднах на японски /или корейски?/ текст, от който нищо не разбирах. Буквите - красиви рисунки, малки стилизирани фигурки: йерархия на линеарната структурност . Познато усещане за неизвестна цивилизация, ала накрая като в театър Но, репликите остават безмълвни.
Никой не ме е обучавал на този език и аз само знам, че това е пълноценен език, на който може да се опише плача на дете и тъгата на листопада, но това субективно познание не ми помага да разбера конкретния текст. Ако познавах източните езици щяхме да се забавляваме повече с Кьом Лий, когато той разпознаваше корейките в гръб / не винаги успешно/, преминаващи покрай витрината на Старбъкс до Опера Гарние, където се срещахме на кафе през миналото лято. Днес в парка слушах гласовете на птиците. Усещам, че те говорят помежду си, при това поетично, но тази тяхна комуникация остава тайна за мен. Никой не ме е обучавал на езика на птиците. Зрението и слухът имат своите лингвистични производни, остава само да намеря подходящия учител и разказите на Авлигите долитащи от далечния Мадагаскар ще станат мое ежедневие напролет.
По-трудно разрешим е проблема с интуицията. Очевидно тя съществува, следователно има и лингвистична производна: може би едва доловимия вътрешен глас, слаб като дихание, безпомощно тих- оправдание, което ни позволява да го пренебрегваме постоянно. Този вътрешен глас е моят единствен обструктор, приятел и съветник. Той и респективно, интуицията , тази критична двойка се разполагат в пространството на изкуството и жонглират с крайните оценки на бъдещия успех или неуспех на създаденoто вече произведение.
Барт казваше, че речта не може да се дава, но може да се посвещава. Посвещавам този объркан текст на интуицията -един език, на който сами се обучаваме и чието търпение към нашето невежество е безгранично.

Свинтила- последната ренесансова личност

Спомените ми за Владимир Свинтила са кратки, с разменени лица и места.В тях присъства стая-библиотека, няколко задимени кафенета, галерията на Стефан Банков на улица Ангел Кънчев, енергиен поток от ерудиция, поток, на който няма какво да противопоставиш.
Още: едно литературно представяне в Софийския университет /посмъртно / на книгата Етюди по народопсихология на българина , среща на която Иван Славов от страната на живите не показа нито достойнство, нито смирение. Моето кратко изказване прозвуча неубедително тихо... Обширен и научен подход от Красимир Делчев, раздаващ се напълно за каузата Свинтила.
И още: едно присъствие на ведрина в Свинтила и деловитост на просветител, който иска да надбяга времето, да спре задъхан на пейка в парка и да осмисли мястото, което заема в обществото. От дневниците му разбираме, че борбата за моралното оздравяване на нацията е била негово битие. От тази пейка поглежда замислен към водните лилии и въздъхва облекчено, когато вижда как красотата им се плъзга по страниците на неговите книги, на неговите преводи, на собствените му стихове.
Като деца мечтаехме за смуглата лейди, с превода му на Шекспировите сонети, по-късно живопистта ме срещна в Париж с Любен Диманов, художника, който ги илюстрира , а преди това Свинтила отдели една страница от живота си за "Паралелните светове", публикувана във в. Демокрация, по-късно в списание Изкуството в България и в списание Галерия...

" Паралелни светове" 140х200см /частна колекция, Белгия/

Контрабас в Монмартр

Беше един есенен следобед, от онези, в които парижката мъгла ме повлича след себе си и за да се стопля избирам дълъг маршрут, накъсан от посещенията на десетките книжарници по пътя , в които ръцете възвръщат топлината си, а душата изпада в екстаз при допира на изящните томове избрана поезия, избрани репродукции, избрана словесност. Всеки път се учудвам на съвършеното оформление, подчинено на съдържанието на книгите и си представям тези томове- съкровища подредени в библиотеката на моята градина. Както казва Цицерон, ако имате библиотека и градина, то имате всичко от което се нуждаете. Засега книгите и градините са разделени...

Пътя към Монмартр е възможен от много посоки. Избирам тази, която започва от метро Трините. Дългата улица Бланш, площад Абес, стълбите на Монмартр, музеят на Дали. Там, застанал в края на терасата, откриваща безукорна гледка към Париж, подобно на модерен Пан, свиреше той. Мъжът с контрабаса. Тъжните, хриптящи звуци усилваха есенната меланхолия, почти невидим зад инструмента, поклащаш се в бавния му ритъм, неговата музика хипнотизираше всеки, който я приближи. Изменчивият полукръг на почитатели пред него, потънали безмълвно в ниските акорди на импровизираната мелодия, усещаха че този контрабас не свири, а говори с гласа на Монмартр... Металния звън на монетите, които попадаха в старата шапка, ни връщаха за миг в реалността. Мъжът и контрабаса приличаха на скулптура, направена от онзи ефирен, непознат и до днес материал, за който някога мечтаеше Есенин ...

Откъс от книгата "Париж, видян от един художник"

Nomen omen

Латинската сентенция Nomen omen обикновено се превежда като Името е знак, като под знак се разбира предзнаменование за съдбата на човека, който го притежава.

Искахме да я наречем Хана, но не ни достигна решителност. Тя се роди в осемдесет и осмата година и когато стана на двадесет сама откри, че на 88 страница от малкия роман Монтаук, на любимия ни Макс Фриш е написано, че неговото предпочитано цвете се нарича Ралица.
Имайки за кръстник такъв умел разказвач, есеист и драматург, на никого не направи особено впечатление, че тя се ориентира към театъра. В елементите на генната и спирала , театърът вече беше заел позиции чрез увлекателната любов към него на моя баща и неин дядо... Ако децата , по някакъв мистичен начин изпълняват неосъществените желания на своите родители и прародители, то тя преброди надлъж и нашир парижките театри, прави го и тази вечер, като поглъща със сетивата си всяка стъпка, всеки звук на постановката на театралната група на Пина Бауш, в Théâtre de la Ville.
Основното значение на Ралица е цвете, а в други тълкувания произхода на името е свързан с елемент от ралото, инструмент притежаващ метафизична упоритост в поддържане цикъла на живота. Вярвам, че тези две значения и тайствените им връзки с други имена, с други съдби, са добър знак и пожелание.