Свинтила- последната ренесансова личност

Спомените ми за Владимир Свинтила са кратки, с разменени лица и места.В тях присъства стая-библиотека, няколко задимени кафенета, галерията на Стефан Банков на улица Ангел Кънчев, енергиен поток от ерудиция, поток, на който няма какво да противопоставиш.
Още: едно литературно представяне в Софийския университет /посмъртно / на книгата Етюди по народопсихология на българина , среща на която Иван Славов от страната на живите не показа нито достойнство, нито смирение. Моето кратко изказване прозвуча неубедително тихо... Обширен и научен подход от Красимир Делчев, раздаващ се напълно за каузата Свинтила.
И още: едно присъствие на ведрина в Свинтила и деловитост на просветител, който иска да надбяга времето, да спре задъхан на пейка в парка и да осмисли мястото, което заема в обществото. От дневниците му разбираме, че борбата за моралното оздравяване на нацията е била негово битие. От тази пейка поглежда замислен към водните лилии и въздъхва облекчено, когато вижда как красотата им се плъзга по страниците на неговите книги, на неговите преводи, на собствените му стихове.
Като деца мечтаехме за смуглата лейди, с превода му на Шекспировите сонети, по-късно живопистта ме срещна в Париж с Любен Диманов, художника, който ги илюстрира , а преди това Свинтила отдели една страница от живота си за "Паралелните светове", публикувана във в. Демокрация, по-късно в списание Изкуството в България и в списание Галерия...

" Паралелни светове" 140х200см /частна колекция, Белгия/

Контрабас в Монмартр

Беше един есенен следобед, от онези, в които парижката мъгла ме повлича след себе си и за да се стопля избирам дълъг маршрут, накъсан от посещенията на десетките книжарници по пътя , в които ръцете възвръщат топлината си, а душата изпада в екстаз при допира на изящните томове избрана поезия, избрани репродукции, избрана словесност. Всеки път се учудвам на съвършеното оформление, подчинено на съдържанието на книгите и си представям тези томове- съкровища подредени в библиотеката на моята градина. Както казва Цицерон, ако имате библиотека и градина, то имате всичко от което се нуждаете. Засега книгите и градините са разделени...

Пътя към Монмартр е възможен от много посоки. Избирам тази, която започва от метро Трините. Дългата улица Бланш, площад Абес, стълбите на Монмартр, музеят на Дали. Там, застанал в края на терасата, откриваща безукорна гледка към Париж, подобно на модерен Пан, свиреше той. Мъжът с контрабаса. Тъжните, хриптящи звуци усилваха есенната меланхолия, почти невидим зад инструмента, поклащаш се в бавния му ритъм, неговата музика хипнотизираше всеки, който я приближи. Изменчивият полукръг на почитатели пред него, потънали безмълвно в ниските акорди на импровизираната мелодия, усещаха че този контрабас не свири, а говори с гласа на Монмартр... Металния звън на монетите, които попадаха в старата шапка, ни връщаха за миг в реалността. Мъжът и контрабаса приличаха на скулптура, направена от онзи ефирен, непознат и до днес материал, за който някога мечтаеше Есенин ...

Откъс от книгата "Париж, видян от един художник"

Nomen omen

Латинската сентенция Nomen omen обикновено се превежда като Името е знак, като под знак се разбира предзнаменование за съдбата на човека, който го притежава.

Искахме да я наречем Хана, но не ни достигна решителност. Тя се роди в осемдесет и осмата година и когато стана на двадесет сама откри, че на 88 страница от малкия роман Монтаук, на любимия ни Макс Фриш е написано, че неговото предпочитано цвете се нарича Ралица.
Имайки за кръстник такъв умел разказвач, есеист и драматург, на никого не направи особено впечатление, че тя се ориентира към театъра. В елементите на генната и спирала , театърът вече беше заел позиции чрез увлекателната любов към него на моя баща и неин дядо... Ако децата , по някакъв мистичен начин изпълняват неосъществените желания на своите родители и прародители, то тя преброди надлъж и нашир парижките театри, прави го и тази вечер, като поглъща със сетивата си всяка стъпка, всеки звук на постановката на театралната група на Пина Бауш, в Théâtre de la Ville.
Основното значение на Ралица е цвете, а в други тълкувания произхода на името е свързан с елемент от ралото, инструмент притежаващ метафизична упоритост в поддържане цикъла на живота. Вярвам, че тези две значения и тайствените им връзки с други имена, с други съдби, са добър знак и пожелание.

Клод Леви-Строс се превърна в мит

Клод Леви- Строс, който откри при пътешествията си в затънтените гори на Амазонка, индианска рецепта за дълголетие и за работа с максимален капацитет на интелекта, вече е полетял между духовете на героите от своите легенди. Ако е вярно твърдението на Борхес, че умирайки писателите се превръщат в книги, а аз му вярвам всеотдайно, вече мога ежедневно да общувам и с Клод Леви-Строс.
В "Ревнивата гръчарка" попадам на описание на мит за племе от Южна Америка, в което само мъжете се занимава с грънчарство: "Когато те искат да правят гърнета се оттеглят в гората, за да не ги наблюдават. Докато продължава работата им те нито ядат, нито пият, нито уринират, нито имат сношения с жени..."
Какво пълно познание за изкуството, не само на грънчарството са имали тези, уж първобитни племена и как умело Строс преплита митичното и съвременното. Пак в "Ревнивата грънчарка" четем:
"Слънцето се качва на небето, където живеят по-големи от нас хора...Нашето слънце слиза в морето и излиза от долната част на земята, където живеят джуджетата. Всичко в този свят, в който живеем е по-малко. Над нас съществува друг свят, в който всичко , хората, дърветата, абсолютно всичко е по-голямо".
Вярвам, че е така и попътен вятър , господин Клод Леви-Строс...

На човека, който видя ангел

Зрителю, обръщам се към теб, който имаш непростимото качество да оценяваш безпогрешно двата часа магическо време. Помниш ли как в миналото изкачвахме развълнувани стълбите на кино Витоша и краката ни не усещаха допира на стъпалата след филмите на Тарковски, колко леко ни ставаше , когато белите завеси се издуваха като платната на кораб в Жертвоприношение, а ние усещахме че плуваме с мечтите на героя на Ерланд Йозефсон...

Да, доброто кино създава мечти, а лошото възпроизвежда реалността.

Спомняш ли си също, как отиде и си купи цигари, за пръв път в живота си , след До последен дъх на Годар? После седна в парка и заплака, усещаше, че макар и трагичен, живота на Мишел беше хиляди пъти по-истински от твоят живот, предпочиташе и ти да прегърнеш за миг Джейн Сиберг, да изпушиш последната цигара с нея и това да бъде и твоя край..

Ами онази вечер, след прожекцията на Хаос, на братя Тавиани, помниш ли как отидохме на алеята с дъбовете, с канелени вече листа и омаяни слушахме тихият дъждец на листопада, тъкмо като във техния филм... Нали и това е изкуството- да покажеш тайната на реалността, да ни намигнеш с умния си поглед на художника, останал дете. Но какво прави един режисьор изключителен, какво го поставя над реалността, а мечтите му стават и наши мечти? И как друг колкото и да търси тайствени сюжети, каквито и "звезди" да покани на собствения си квартален небосклон, той пак ще остане в сянката на онези, които имат предимството да бъдат искрени! Не доказа ли вече историята на световното кино че сюжета може да бъде изписан на гърба на кибритена кутийка / Трюфо-Годар/, а резултата от екранизацията му да ни вълнува с години ...
Защо ти припомням това време, защото може би ти , любезни зрителю, подобно на мен, си очаквал промените в обществото да доведат до промени и в изкуството, да му вдъхнат повече живот, а защо не и да му подарят крилете на желанието. Уви...

В една страна , така богата на изкуство, наречена Франция, има такъв обичай, да го наречем изискване на Министерството на културата и на комуникациите , та този държавен орган изисква определен брой публикации на преподавателите в държавните висши училища за всяка година. Тези публикации в областта, в която преподават, показвали че те са в крак със съвременното изкуство. На всичко отгоре строгият крал Саркузи /на галено Сарко/, изисквал от "подчинените му преподаватели" публикации не само във френски, а и в амеркански издания касаещи съответните специалности! Защо ли, просто там нивото било още по-високо, да не повярваш, нито следа от френския национализъм.

Но защо, какво общо има тази приказка с нашата действителност , а още повече с българското кино? Прав си, като че ли няма много общо... но все си мисля, че българските режисьори използват между един и три процента от възможностите на киното, най-вече защото си мислят, че киното е напълно самостоятелно изкуство. И Националната ни академия за фимово изкуство произвежда технически режисьори, а не личности, още по-малко артисти/ не в смисъл на актьори/. Ако перефразирам репликата на Мишел Поакар /от До последен дъх/, българските режисьори правят филми за селото, но не го обичат, правят филми за града, ала го ругаят, правят филми за морето, но не знаят нищо за него. И какъв е смисъла на тази Академия, след като истинските творци никога не стават преподаватели, тъй като са заети със своето собствено усъвършенстване? Не е ли опасно тогава да имаш за учител посредствен режисьор ?

В преамбюла исках да напиша, че хвалебствената критика посипва рози върху трупа на режисьора, а в епилога ще ви призная, че името на този материал в черновата ми беше "Защо няма да гледам Козелът на Георги Дюлгеров". Един филм , който наистина няма да гледам, нали зрителю се досещаш защо...

_________________

На човека, който видя ангел е епитафия на гроба на Тарковсkи в Ste -Genevieve-des-Bois, недалеч от Париж

Филмови герои

На Рали








Не ви ли се е случвало понякога да искате да бъдете филмови герои. Не ви ли е изкушавала, поне за миг, ролята на онзи тип с килнатата назад шапка - не сте ли си пожелавали неговата усмивка, неговото чувство за хумор и дори неговата приятелка? Блестяща както винаги, и по правило звезда от Холивуд. Да бъдете за миг на негово място, да слизанете надолу по Шанз-Елизе и да заговорите съвсем непринудено момичето, което предлага Ню Йорк Хералд трибюн, а после вместо него да му предложите да ви придружи до Рим и да си прекарате една прекрасна седмица с неговите остроумия и с неговата цигара в уста? Или пък с нейната лекота на поведение и с нейната чаровна усмивка...
Но вие съшо слизате по Шанз-Елизе и отивате към Конкорд, само че никой не ви снима, пред вас няма фарт, който ви плъзга към върховете на славата и ви прави път в разнородната тълпа , заради която избягвате този красив булевард. Вие също срещате изненадания и очакващ поглед на момичето, с което се разминавате на кръстовището на улиците Суфло и Сент- Жак.

Тя е дори още по-красива и прилича на изплашена сърна в този каменен квартал , лишен от зеленина и влюбен в своята "латинска" история... Ако я запитате с началните думи на чеховата Чайка, защо е облечена в черно и тя ви отговори, че скърби за своя живот, тогава би се получила една чудесна любовна история. Да, но в този момент никой не ви снима и няма кой да ви подаде репликите, така че вие продължавате самотен надолу, към Сент Жермен, а тя влиза в книжарницата с много албуми.
Зашо ни е трудно да живеем без сценарий, без увереността на режисьора, без режисьорската книга, в която е описана всяка наша стъпка и всеки наш жест.


Или пък онзи младеж с белия шлифер, криещ се зад Льо Монд е вечно недоволния сценарист, мъжа с телефона е режисьора, който иска да смени актьора на главната роля, а есенните листа, нападали през нощта са прикрили следите от релсите на фарта в парка Шоази.


Имаме шанс, тъси се актьор /актриса/ за главната роля...

Само моите очи го видяха

Вчера се опитах да намекна колко непосилно за един живот е израстването в областта на изобразителното изкуство, процес, на който началото и края са забулени в мъглата на субективността, а днес бях безцеремонно запратен в нивата на "леките изкуства"/от приятели/! Живопистта- лесно изкуство, тъй като е подвластна единствено на артиста, той рисува когато си поиска, спи до обяд, вечерта се лигави пред едно Коантрьо със своя модел, който по правило е и негова любовница. Кой не би завидял...

Борбата с демоните, опитите за летене с ангелите, астмата и синдрома на Мениер,
които се редуват като ходове на шахматисти, смазващия товар на неизвестността, непродуктивната слабост на известността, болезнената раздяла с всяка картина/аз боледувам- с температура и с всичко останало/, бягството от еднообразието като от предстояща среща на випуск набор...., противоречивитe срещи с галеристи /изключвам тези със Селин/, транспорт и опаковка, страхът от повторението, пословична неосведоменост на масите, законното превръщане на картината в стока, комерсиализирането на галериите-сполучливо наречени от Патрик Тело "Агенции за недвижими имоти", премахване на чудесната цветова серия на боите Рембранд от новите собственици, синдрома на апатията след създаване на забележителна картина и накрая невъзможността да срещнеш красива жена и да не я погалиш по утробата... това е малка част от ежедневието на художника.



Ех, приятели...