Сън

Великани ме учат да пея. Учудващо за мен, може би поради респекта от високия им ръст, усвоявам песента, която е само припев. Накрая, с характерния за сънищата магичен похват песента се оказва картина. Достатъчно е да обходя патиниралата рамка на картината с поглед и музиката зазвучава. Не съм запомнил картината, както и хиляди други, които сънувам. Насън се ограничавам да ги гледам, тъй като смятам, че те са на друг автор. Знам че са родени от моето въображение, но насън рядко споря със себе си.
После сънят забързва и се сменя с по-малки сънища, а сетне и с банализираното утро...

Да го наречем Хикс...

Срещам един тип, чиито име не мога да запомня. След пет минути вече съжалявам , че говоря с него. Знае за Париж повече отколкото парижани, без да е стъпвал там- художниците процъфтявали, галериите работели на пълен ход. Подхвърлям му, че продажбата на картина в Париж е събитие и се разчита основно на американски туристи. Самият той не пътувал , тъй като не владеел чужди езици, но междувременно е спечелил конкурс за преподавател в университет. Какво ли преподава на младите и интелигентни хора, както сам се изрази? Ако реши да бъде отшелник бих го адмирирал, но да нямаш глобален поглед за света, да не познаваш последните новости и класиката от оригинала и да живуркаш под крилото на незнанието, накичен с титли и дипломи, това не е само лингвинистичен грях. Този тип преподаватели е доста разпространен у нас и само пълния мрак въдворен от посредствеността, позволява да се скрие безличността им с благозвучните префикси: доцент или професор.
Хикс продължава да реди готови фрази, като последната, след сбогуването е : Радвам се, че още се бориш!
Ето нещо, което никога не съм правил. Борбата за мен е по-непоносима дори от сушата на пустинята и от омразният шум на топка удряна в гаражна врата. Винаги съм смятал, че на тепиха за борба се появяват само посредствени състезатели, плувнали в миризмата на безверието. През целия си живот съм работил за онзи, който ми е подарил таланта и изпитвам отговорност само пред него . Той ме свързва и с хора, които са моя опора и продължение на вдъхновението. Моята борба се изразява в укрепване на вярата и в разнообразяване сюжетността на сънищата...

Ателието на Дьолакроа в Париж

Днес бях щастлив в малкия двор, заобиколен от притихнали средновековни сгради, в района на Фюрстенберг, докосвах старите зидове, които ограждат ателието на Йожен
Дьолакроа. Седях в неговата градина, под сянката на същото дърво, под което той е обмислял последната си картина и е правил синтез на небето и като не е откривал синьо го е замествал със сиво, ала днес небето е огласяно от скрити гларуси и шумоленето на японски дантели промъкващи се с малки крачки към стаята, към зеленото канапе, откъдето Дьолакроа е отлетял със своите ангели забрявайки палитрата си, за да я видим ние и да му занесем цветовете от които вече никой тук не се нуждае....
" Събуждайки се на другия ден виждам слънцето най-милостиво да гали сградите , които се виждат от моя прозорец. Гледката на малката ми градина и усмихнатия вид на моето ателие винаги ми носят чувство на удовлетворение. Моят дом определено е очарователен!"
Спомням си за тези думи на Дьолакроа, когато заставам пред същия този прозорец. Слънцето в този час вече не огрява готическите покриви, ала невидима вътрешна светлина обгражда студиото на артиста и тя е видна за всеки, който поседи няколко минути на удобните столове в градината. Дьолакроа работи в това ателие само няколко години, той идва на улица Фюрстенберг от Нотр-Дам-дьо-Лорет, за да е по близо до катедралата Сент Сюлпис, където изобразява на един плафон борбата на Яков с Ангел.
Може би Дьолакроа е избрал мястото на ателието си заради наличието на градината. Той е привързан към растителния свят и Жорж Санд свиделства в своите " Нови писма на един пътуващ": Веднъж го хванах в изблик на радост пред една жълта водна лилия, когато успя да разгадае чудесната и архитектура.
От няколкото запазени фактури от 1857, се научава повече за дендрологическия състав на оригиналната градина. Художника се е разхождал между малини, касис, лози и различни сортове рози. Ухаело е на мащерка.
Оставам още малко под сянката на кестените. Превеждам си мислено името на художника, като го разделям на части: Дьо-ла -Кроа. Някой, който принадлежи на вярата или на кръста, но със сигурност и на голямото изкуство...

Неделен въпросник

Свети Августин ни напомня, че паметта помни дори забравеното... По този начин той ни дава надежда. Но кога се появяват облаците на съмнението и кой ги насочва към нас? Наистина има твърде голям промеждутък между светската вяра и религиозната, откъдето връщането е невъзможно и надеждата се подхранва от божествени видения. Свети Августин казва още в своите "Oткровения": Тъй като съзнанието му беше замъглено от образите на материалните неща, той не можеше да разбере духовните и вярваше , че душата му е част от тази на Бога...
Част от какво е моята и твоя душа, има ли колективна душа на човечеството, на отделните нации, на населените места? Кога една душа приема друга за приятелска и кога се дистанцира от нея? Какво предопределя посоката на нейното усъвършенстване-молитвата, поста, въздържанието или отказа от усъвършенстване и следване на библейските наставления за радост и веселие, тук на земята?
Така както правят многобройните туристи опиянени от магичния Париж и от дискретността на малките ресторантчета скрити в уличките на квартала Контрeскарп.
И накрая, кой ще ни протегне ръка, когато се сбогуваме с образите на материалните неща и със самите тях?
Съдовете за светена вода с формата на мида, в която се потапя ръката , преди да се прекръстим в началото на катедралата Сент Сюлпис са празни, вероятно от съображение за санитарна сигурност в горещото парижко лято...

Жена или кукла?

Междуполовите взаимоотношения май не вървят добре, след като японците са така усърдни в усъвършенстването на женския робот, проектиран да замести жената и в любовното и амплоа. Женски робот, тъй като досега не съм срещал мъжки образци на домашен робот. Домашния робот очевидно наследява архетипа на домашната прислужница, която по-принцип се избира от съпруга и най-често фокусира еротичните му фантазии.

Но думата ми по-скоро е за необходимостта на човека да създава кукли. В Париж има интересен Музей на куклата- Musée de la Poupée, на стотина метра от Бобур. Експонатите там са създадени за забавление на децата, а не на възрастните. Тези изящни андроиди, облечени в коприна и плюш, плачещи и смеещи се, в костюми за опера или за сватба, отклоняват за малко вниманието на детето, докато родителите му общуват помежду си. Днес переверзността на въображението е разменило ролите, като в съвременен театър.

Трябва да сте съзерцавали безукорната плът на японките и високомерното им кокетничене с малките компютри на коленете си в кафето Старбъкс, недалече от Опера Гарние, за да си представите от къде е дошло вдъхновението на японските дизайнери и инженери. Тези момичета са на крачка от изкуственото тяло, от изкуствената душа /не знам дали не избързах с душата, тя е с друг патент/.

Спомням си как някога една възрастна жена извика на дъщеря ми: Не дръж така детето, ръцете му се удрят в паважа! Когато ни наближи видя, че детето беше куклата Сара, която като се наведеше изплакваше Мама, а като се облегнеше назад позлатените и клепачи размиваха детската и невинност.

Как ли ще трябва да усъвършенстваме сетивата си за в бъдеще , за да различаваме копието от оригинала и дали го правим сега, относно душите, които не са наш патент?

Някъде в метрото

Някъде в метрото на Париж
мъж крещеше срещу новата ми шапка
току-що купена от Риволи:
"Какъв интелигентен вид,
аз също съм учил, но мама
ми казваше: пази се от SIDA*
и аз така и не се ожених..."
когато посегнах да отворя чантата си
мъжът извика: "А, сега господина ще извади револвер,
хайде стреляй, аз също съм учил, но мама..."

отворих Дарио Фо случайно на страницата за
"Въображението и ъгъла на гледната точка"
от Основно ръководство за актьора...


____________
SIDA - спин

В Париж, през Нюи

За пръв път навлизам в Париж през един квартал символ на благополучие, на изисканост, преминаваща така леко границата на социалната перверзия. Нюи, лингвистично популярен и като Ньой, лицемерно свенлив в сенките на платаните и на по-черния от обикновенно асфалт. Благороден, с разточителни вътрешни градини, имащ вид на топос приютил аристокрацията, изоставила в бягството си от революционерите дантелените бонета и червения плюш. Не само защото и сегашните крал и кралица живеят тук.

В Цар Едип Йокаста казва "Не трябва да те плаши бракът с майката, много мъже са мечтали за това." Ако съществува урбанистична психология Нюи ще бъде пример на съвършенния градски квартал, който обслужва интересите на регидния и непроницаем Аз. Кралството/държавата/ се нуждае от непосредствено, по-близко ръководство. Версай отдавна е подарен на народа, както и театъра междувпрочем. Единствевеният архетипен материал, който кралят си запазва е властта. Това кръвосмешение е отдавна узаконено, ролята на Ришельо днес е паснала отлично на телевизията. Съвременната първа двойка се нарича Комплекси-Власт. Подобно на комплекса, властта не се намира под наш контрол, тя се подчинява на свои закони.

Скоро скелета на кулата на Айфел, мъгливо-синя, изплува в далечината и отвлича вниманието ми от социалния катехизис на този град. Тихият говор, космическото ускорение на метро номер 14, съботния броканте , който предлага от цялата колекция на афиши за полския театър до първообраза на вилицата . За плакатите на Томашевски ще чуя цяла лекция на павилиона, като господинът с едната ръка обрисуваше високата им цена в Ню Йорк, а с другата прехвърляше лист по лист творчеството на Хенрих. Томашевски ми напомни за Станислав Виспянски, а той ми върна спомените за тъжните градини на Ивашкевич...

Париж прилича на въртележка с животни-илюзии, ако не сте загубили детското си въображение и ги яхнете, няма да ви доскучае...



автопортрет на Виспянски