Неделен въпросник

Свети Августин ни напомня, че паметта помни дори забравеното... По този начин той ни дава надежда. Но кога се появяват облаците на съмнението и кой ги насочва към нас? Наистина има твърде голям промеждутък между светската вяра и религиозната, откъдето връщането е невъзможно и надеждата се подхранва от божествени видения. Свети Августин казва още в своите "Oткровения": Тъй като съзнанието му беше замъглено от образите на материалните неща, той не можеше да разбере духовните и вярваше , че душата му е част от тази на Бога...
Част от какво е моята и твоя душа, има ли колективна душа на човечеството, на отделните нации, на населените места? Кога една душа приема друга за приятелска и кога се дистанцира от нея? Какво предопределя посоката на нейното усъвършенстване-молитвата, поста, въздържанието или отказа от усъвършенстване и следване на библейските наставления за радост и веселие, тук на земята?
Така както правят многобройните туристи опиянени от магичния Париж и от дискретността на малките ресторантчета скрити в уличките на квартала Контрeскарп.
И накрая, кой ще ни протегне ръка, когато се сбогуваме с образите на материалните неща и със самите тях?
Съдовете за светена вода с формата на мида, в която се потапя ръката , преди да се прекръстим в началото на катедралата Сент Сюлпис са празни, вероятно от съображение за санитарна сигурност в горещото парижко лято...

Жена или кукла?

Междуполовите взаимоотношения май не вървят добре, след като японците са така усърдни в усъвършенстването на женския робот, проектиран да замести жената и в любовното и амплоа. Женски робот, тъй като досега не съм срещал мъжки образци на домашен робот. Домашния робот очевидно наследява архетипа на домашната прислужница, която по-принцип се избира от съпруга и най-често фокусира еротичните му фантазии.

Но думата ми по-скоро е за необходимостта на човека да създава кукли. В Париж има интересен Музей на куклата- Musée de la Poupée, на стотина метра от Бобур. Експонатите там са създадени за забавление на децата, а не на възрастните. Тези изящни андроиди, облечени в коприна и плюш, плачещи и смеещи се, в костюми за опера или за сватба, отклоняват за малко вниманието на детето, докато родителите му общуват помежду си. Днес переверзността на въображението е разменило ролите, като в съвременен театър.

Трябва да сте съзерцавали безукорната плът на японките и високомерното им кокетничене с малките компютри на коленете си в кафето Старбъкс, недалече от Опера Гарние, за да си представите от къде е дошло вдъхновението на японските дизайнери и инженери. Тези момичета са на крачка от изкуственото тяло, от изкуствената душа /не знам дали не избързах с душата, тя е с друг патент/.

Спомням си как някога една възрастна жена извика на дъщеря ми: Не дръж така детето, ръцете му се удрят в паважа! Когато ни наближи видя, че детето беше куклата Сара, която като се наведеше изплакваше Мама, а като се облегнеше назад позлатените и клепачи размиваха детската и невинност.

Как ли ще трябва да усъвършенстваме сетивата си за в бъдеще , за да различаваме копието от оригинала и дали го правим сега, относно душите, които не са наш патент?

Някъде в метрото

Някъде в метрото на Париж
мъж крещеше срещу новата ми шапка
току-що купена от Риволи:
"Какъв интелигентен вид,
аз също съм учил, но мама
ми казваше: пази се от SIDA*
и аз така и не се ожених..."
когато посегнах да отворя чантата си
мъжът извика: "А, сега господина ще извади револвер,
хайде стреляй, аз също съм учил, но мама..."

отворих Дарио Фо случайно на страницата за
"Въображението и ъгъла на гледната точка"
от Основно ръководство за актьора...


____________
SIDA - спин

В Париж, през Нюи

За пръв път навлизам в Париж през един квартал символ на благополучие, на изисканост, преминаваща така леко границата на социалната перверзия. Нюи, лингвистично популярен и като Ньой, лицемерно свенлив в сенките на платаните и на по-черния от обикновенно асфалт. Благороден, с разточителни вътрешни градини, имащ вид на топос приютил аристокрацията, изоставила в бягството си от революционерите дантелените бонета и червения плюш. Не само защото и сегашните крал и кралица живеят тук.

В Цар Едип Йокаста казва "Не трябва да те плаши бракът с майката, много мъже са мечтали за това." Ако съществува урбанистична психология Нюи ще бъде пример на съвършенния градски квартал, който обслужва интересите на регидния и непроницаем Аз. Кралството/държавата/ се нуждае от непосредствено, по-близко ръководство. Версай отдавна е подарен на народа, както и театъра междувпрочем. Единствевеният архетипен материал, който кралят си запазва е властта. Това кръвосмешение е отдавна узаконено, ролята на Ришельо днес е паснала отлично на телевизията. Съвременната първа двойка се нарича Комплекси-Власт. Подобно на комплекса, властта не се намира под наш контрол, тя се подчинява на свои закони.

Скоро скелета на кулата на Айфел, мъгливо-синя, изплува в далечината и отвлича вниманието ми от социалния катехизис на този град. Тихият говор, космическото ускорение на метро номер 14, съботния броканте , който предлага от цялата колекция на афиши за полския театър до първообраза на вилицата . За плакатите на Томашевски ще чуя цяла лекция на павилиона, като господинът с едната ръка обрисуваше високата им цена в Ню Йорк, а с другата прехвърляше лист по лист творчеството на Хенрих. Томашевски ми напомни за Станислав Виспянски, а той ми върна спомените за тъжните градини на Ивашкевич...

Париж прилича на въртележка с животни-илюзии, ако не сте загубили детското си въображение и ги яхнете, няма да ви доскучае...



автопортрет на Виспянски

Сорбонни години

В една биография за премреждията на Данте във Флоренция и по-скоро извън нея, тъй като той е бил осъден на изгнание до края на живота си, в тази книга се споменава за модата флорентинските младежи да получават образованието си в Сорбоната. Това най-престижно учебно заведение излизало скъпо на родителите и автора дава пример със съществуващата тогава единицата мярка за благополучие - "един работен вол". Десетки нищо неподозиращи волове на година, с други думи половината от доходите на едно заможно семейство. Париж винаги е знаел как да си осребри красотата и пази тази традиция до наши дни.

Спомням си как радостно изморени, след дълъг тур по парижките университети, завършил някак естествено при Сорбоната до Пантеона, седнахме в кафето до площада с фонтаните. Находчивия келнер веднага разпозна в нас чужденците баща и дъщеря, привлечени от френското образование и си позволи да ни сервира огромен сок и двойно кафе, без да сме поръчали такива. Не ги отказахме, приехме го за добър знак и ето трета година Сорбоната за нас е мечтаното ежедневие.

Парижани, които така обичат да са заобиколени с многообразие от култури, за да се насладят и чрез чуждите гледни точки на своята, произнасят вече без усилие името Ралица.

Написах "за нас", тъй като и ние надникнахме в бездънните библиотеки, медиатеки, музеи, неповторими театрални представления и сме свидетели на празничното, шик ежедневие на един приказен град. Град, притихнал като свещенно чудовище в сянката на платаните и на катедралите ...

На колко обикновени години се равняват три сорбонни години, може да ни разкаже само някой , който ги е преживял. Или ги преживява сега: на Пон дез ар, където вятъра танцува с косите и с копринените шалове на седналите направо на дървения мост момичета или утре в "Мad maker" на улица Cujas, така близо до бистрото с големия сок от портокали и двойното кафе...

Честит рожден ден Рали, гордеем се с теб!

Страст

Днес видях своята страст отстрани. Попаднах на място, воден от свой приятел, което съдържаше толкова много страст към изкуството: продължителна, непретенциозна, сляпа. Полутъмно помещение блестящо от светлината на тази страст. Страст, не губила никога своята сила, страст издъхнала внезапно, но с ясното желание да съществува още и още и още. Да се превърне в глух прибой на морето, да заобля мрачния гранит с хилядолетия и накрая да го превърне в пясък, който да гали нежните нозе на непознатия плаж.
Страст , победила времето и сега втренчена в мен, като огромна нощна пеперуда, която очаква мрака, за да види светлината...
Днес погледнах тази страст отстрани. Аз живеех с нея и досега, ала днес видях страстта на друг човек към изкуството. Днес той ми предложи и своята.

Да приема ли?

Меломан, но в дюкян

Продавачката на джаз не владеше основната характеристика на джаза, онази която го превърна в класика. Интерпретацията. Когато я помолихме за един диск с джаз, тя с учителска настойчивост и без следа от усмивка започна да ни наказва за проявенето ни невежество: " Какъв джаз: фрий, бибоп, куул, хард, модал, соул, фюжън, фънк, смууф, ейсид, ню ?" Представям си, че ако бяхме поискали Нина Симон на френски, сигурно щяхме да бъдем подложени на бой с пръчка, отменен толкова наскоро в Англия и никога не излизащ от употреба у нас, както междувпрочем и пушенето на обществени места. Нина Симон има такава песен и това е Ne Me Quitte Pas , на загадъчния Жак Брел, на когото никой не се наемал да изпълнява песните му и за щастие той сам се захванал с тази работа.

Продавачката на джаз не овладя интерпретацията и по-късно, когато имаше предаване в радио: започна да произнася цели изречения, но така и не каза нито едно собствено ...

Може би нивото на изкуствата у нас, където интерпретацията е най-необходима, са в постоянно начално развитие. Живост, лекота, остроумие, блясък- кой притежава тези базови качества, за да издига върху тях кулите на масовите изкуства? Киното не се прави с режисьорска книга, а с интерпретация. И с актьори, а не с артисти. В България се създаваха митове , подкрепени с държавни титли и после се повтaряха до безсъзнание няколко имена... Сега няма нито имена , нито изкуство. Относно имената и биографиите си спомням, когато поискали от Балтюс биография, той ядосано изпратил почти празен лист: "Небиография. Препоръчвам ви да разгледате моите картини."

Какво ли прави днес продавачката на джаз, мислите ли, че е започнала да пее?