Цветомир Асенов влезе в каталога на "Друо"

Щом художественият обект следва своята вътрешна динамика, ролята на художника е да запази неутралитет, споделя младият зограф


В последния каталог на световноизвестната аукционна къща "Друо" е представен с две картини младият български художник Цветомир Асенов. Луксозното френско издание е поместило и кратка биографична справка за нашия талант. За високото признание на Асенов говори и фактът, че другият представен художник от български произход е Жул Паскин. Двамата са в компанията на творци от ранга на Дали, Миро, Сезар. За "Стандарт" Цветомир Асенов предостави свои белетристични наблюдения върху философията на живописта и светлосенките на изкуството. (На снимката - една от неговите най-прочути творби - картината "Около книгата")





Концептуалният Леонардо


Изглежда, че докато се е забавлявал, Леонардо да Винчи е поставил основите на концептуалното изкуство още в края на 15 век. Често се случвало да му поръчат за придворни тържества от прословутите изящни механизми, които създавал, а в други случаи правил това за собствено удоволствие. Веднъж с помощта на ковашки мехове надувал балони от животински произход и когато тези безцветно-чудновати образувания изпълнели ренесансовата зала за прием, на гостите не оставало нищо друго, освен да напуснат помещението. Според Леонардо този процес символизирал израстването на гения, а отсъствието на хора около него - самотата, на която е обречен. Гледна точка ...Как се стигна до подмяна на основното качество на изобразителното изкуство: силата на непосредственото въздействие с интегралната схема на вторичната етичност? Днес изкуството се нуждае от преамбюли, каталози и всеотдайни куратори на изложби, за да се осигури първоначалната осведоменост на посетителя, изкушил се да попадне в залите на прагматичната субкултура. Тъй като притежаваше твърде много време за размисъл в самотата на своето творчество, художникът прозря, че не може да възпроизвежда повече класика за съвременните, нови общества, но дискретно продължи да се обявява за пророк - този път с пълния арсенал на технологичните средства. Само че от това загуби изкуството: езикът на изразните средства се канонизира от фондациите, а тъй като на личността се отделя повече внимание, отколкото на художествения продукт, то артистът се превърна и в търговски пътник.


(Останалите белетристични наблюдения на Цветомир Асенов върху философията на живописта очаквайте в понеделник в "Стандарт")


стандАРТ Рубрика
Неделя, 28 Май 2000г

Отел Друо

Търгът на аукционна къща Rossini тази пролет не се състоя.


Париж отдавна е преситен. Не, че няма и днес автори с проникновенни творби, не че липсва публика-на някои вернисажи достига до няколко хиляди- на Есенния салон, на FIAC, на есенния фестивал. Публика, която търси, както винаги е търсила шедьовъра, с жадния поглед да го види първа, да го забележи и да го оцени преди другите... Ала усещането, че нещата се случват след финала, един цензуриран и закъснял римейк на едно по-бурно време, време, в което Годар снимаше, а Перек наблюдаваше пешеходците и автобусите от кафето срешу Сент Сюлпис и създаде една лингвистична снимка в рамките на три дни. И днес може да видите млад човек с бележник в ръка да прави опит за моментен етюд на същото място, седнал срещу реставрирания фонтан, чиито лъвове никога не се мокрят от преливащата вода. Ала днес не е същото- трафика е преситен, а и как да опишеш цвета на чадърите и дъждобраните на толкова много двойки.?
Изкуство, което е остаряло. Самотно, не много жизнено, смели идеи, но представени предпазливо, като движението на възрастен човек, опитващ всяка своя крачка първо с поглед , а сетне и с бастуна си. Съзнателното вдетеняване е вече традиция в живопистта и утвърден стил, но и тази психологическа стъпка имаща за цел да представи творците като деца , а възрасните като родители и те да засвидетелстват своята любов отново и отново, вече е непоносима.
Колко много те обичам бабо, колко те обичам дядо –и това е всичко. Съвременното изкуство е пансион за възрасни хора/ и аз много обичам баба и дядо/ , а обществото му е създало безценна огърлица от фестивали, биеналета и перлени галерии в най-хубавите кварали на Париж, но усешането че художниците са се превърнали в субстанция на комерсиализма не ме напуска и днес...

“Човек не можеше да живее дълго в трескава лудост. В този свят, който обещаваше много, а не даваше нищо, напрежението беше много силно.Тяхното нетърпение беше стигнало до крайност. Един ден им се стори, че им е необходимо убежище. Животът им в Париж тъпчеше на едно място...” откъс от “ Вещите” / Les choses/ на Жорж Перек.

n.b. Отел Друо- здание в Париж, където се провеждат търгове.

Жорж Перек

Иракли

Семейство диви прасета ни наблюдават от дясната страна на пътя , като едновременно си похапват позасъхнала трева. Спираме след друг любопитен автомобил и ги разглеждаме отблизо. Черни, леко уморени от пълнотата си и с коса /четина ми е неприятна дума и сега я погребвам в моят лексикон/, коса, току-що преминала през ръцете на фризьор, за да добие предизвикателно и малко агресивен вид това добродушно семейство, което не ни възприема като враг . Стефан използва този факт, за да фотографира. После фамилията им се оттегля в горичката в търсене на смокинови дървета...
Паркираме колата и пред нас се открива внезапно онова, което поетите използват за вдъхновение, влюбените за афродизиак на своята любов, а малкото останали летовници в този следобеден час за разговори под погледа на нещо невидимо, но притежаващо сърце, започващо да тупти и в нас. Сърцето на Иракли.
Милиони години, каквото и да означава това, морето се е плъзгало по нажежения пясък, за да целува брега в желанието си да се разхлади в сянката на дъбовите гори, акустирали на последната възможна точка, на самия бряг. Всеки път, когато излизам от водата и погледа ми обхваща релефния бряг отдясно, проточилия се километри плаж и тъмната зеленина на ниските хълмове отляво, се чувствам благодарен , че на етап на своята еволюция съм попаднал на това изумително място. Звука от всяка следваща вълна ме убеждава , че чувам ритъма на тайственото сърце на Иракли и си струва да живея по-вдъхновено, по-първично, по-сетивно...
Отблизо водата е набраздена на многобройни дребни вълнички, като онези, които се виждат от овалното прозорче на самолета, когато прелитаме над Корсика. Водата е топла и ме примамва навътре, взела ме за морско същество. В тези последни часове на деня, слънцето полира с оранжева светлина лицата на младите хора и плъзгайки се по къдриците им и по бронзовата им тела ги превръща в деца на рая, всяко със сърце, част от голямото сърце на Иракли.
Не бих прибавил нищо друго към тази съвършена действителност .
Нека оставим Иракли да ни бъде вратата към Рая, ако някой ден, по божията воля, се превърнем в нимфи и в морски богове.







една снимка на Стефан Банков

За скулптурата



Процеса на работа върху една скулптура поразително наподобява формирането и развитието на летните бури.
От безформеното, тъмно , на места покрито със зеленикав мъх каменно парче- сляло се напълно с приглушеното небе, със сивкавите облаци и двете очакващи творческия гръм на своя създател. Понякога просветват малки светкавици изпод шумното длето, излишната маса е отстранена и вдъхновението осветява първите гладки участъци на плътта. Само хилядите , милиардите затаили дъх листа знаят, че жадувания дъжд ще ги върне към живота, че съцветията и тичинките опиянени от танца на пчелите , най-сетне ще познаят ласките на любовта, че длетото на неуморната ръка ще освободи духа на сънената фея с нежен овал на лицето от дългото робство на неизвестността. Колко радост има в творчеството. Тайствена, ревнива, нуждаеща се от нищо, освен от безвремие и анонимност, тази способност на малцина, прави щастлив и издига високо над ежедневието онзи, който се е доверил на своя талант.
Междувременно небето се е прояснило и митична светлина огрява реалността така дълбоко, че синкавите мраморни вени на нимфата започват да пулсират, а загадъчната и усмивка се отразява във влажните, пурпурни цветове на разцъфтялата Будлея.
Тези чудеса стават толкова рядко и на такива недостъпни места, че в желанието си ежедневието да не ги оскверни, Бог крие преживяването само за просветлени, а художника вече е скрил скъпоценната си нимфа в "кулата от слонова кост".

n.b. Колко невероятен е Клаус Номи, тъкмо си бях помислил, че изкуствоте е невъзможно пред публика.... http://www.youtube.com/watch?v=C_A6IR58Htg

Музите

За първи път изпитах неудобство от светлият /относително/ цвят на кожата си, когато пътувах с метрото към парижкия квартал Сент Дени. Един испански художник в галерията на Пабло Гарсия беше предизвикал интереса ми към катедралата на Сент Дени.
Не е безусловно изискване да бъда художник, за да съзерцавам горгоните на базиликата Сент Дени, митични същества, останали векове на границата между два свята-техния и нашия, като че ли очакващи пълното завъртане на галактичната орбита за да оживеят отново , сграбчили в каменните си ръце изящната глава с бретонски къдрици, неизвестни, анонимни, с колективен дух, който не знам защо ми носи спокойствие.

Над Сент Дени заваля, ромоленето не ми попречи да остана омагьoсан още малко, да дочакам заглъхването на тревожните тимпани идващи от далечината на базара, едно не съвсем парижко място в Париж, където спят своя кралски сън толкова знатни особи, оставили ни своите плюшени плащеници и златни скиптри. И още за легендата на Свети Дени. Тя разказва как светеца, вече обезглавен /някъде около днешния Монтмартр/ грабва главата си и хуква с нея, бяга дълго за да стигне на мястото където по-късно е построена тази първа готическа базилика, място на коронясване на крале и кралици, територия на средновековния френски дух.

Дъждеца се усили и листата на скицника ми се деформораха от влагата. Заприличаха на обезформените тела на горгоните, които скицирах. Двете дами, минаващи до моята пейка любопитно надникнаха в скицника в паузата между техния напевен и моя кратък "Бонжур".

Дузината полицейски коли се настаниха на площада пред базиликата. Не знам дали този ритуал съпровождаше всеки път края на базара.

Питах се как една епоха отстъпва на друга и кое променяше света, ние хората, или хрониката на времето ни предоставя основни топоси, които ни задължава да следваме .

Бях в най-вълнуващия град на неголямата ни планета, в който писането на стихове докато си млад е мода, ходенето на театър се предава по наследство и всяко кафене е толкова уютно, колкото е и леглото на новата любовница.





"Парижки хроники" Цветомир Асенов