Tanzt, tanzt sonst sind wir verloren ...*

Нищо не може да ме убеди така в безнадежноста на човешката деградация, както вида на съвременна София. Отдавна е известно, още преди японския архитект Йоши Ямазаки да установи, че в България няма нито един свой колега. . Разбира се, не става дума за строители, чертожници, а за творец, който поставя изкуството пред строителството и има свой собствен стил. Тъй като архитектурата е колективно дело, проблясъците на изкуство бързо се давят в блатото на невежеството и бутафорията. Жилища и офиси, офиси и жилища. Ще ви дам пример с Casa Milà на Гауди. Наречена е Ла Педрера / Кариерата/, тъй като гениалния архитект е обречен приживе на подигравки и неразбиране. Сега тълпите пред сградата са нескончаеми. Те се наслаждават на трансформацията на морски вълни в жилищна сграда. Дори в една единствена колона , Гауди изобразява движението на морето от спокойно състояние-в основата и, до бурна спирала по време на буря, там където колоната достига тавана. Първите желаещи да закупят жилища в сградата били стъписани от необикновените обеми и мебели на апартаментите. Гауди е изпреварил времето с някакви си стотина години /времето за безпристрастна оценка, не че сега има някой подобен на него/. У нас никой не иска да изпреварва времето-ние сме екзистенциалисти, живеем във времето и то живее в нас. Наскоро неволно станах свидетел на разговор между строители-архитекти в едно кафене. Те обсъждаха цял час финансови проблеми, от съседната маса долитаха високопарни фрази като обществена комисия, едри капитали, банково финансиране и нито дума, нито дума за Изкуството, т.е. за Архитектурата!
Същото е състоянието и на българското кино. "Трябва да правим филми, успяхме да намерим средства, поредния български филм е факт!" Един момент- за истинското кино е необходим сценарий или пък гениален режисьор, на който му трябва само едно хубаво момиче и пистолет/ Годар/. Кое от двете условия може да се открие в България? Във всеки случай решението едва ли ще дойде от средите на кинодинозаврите. Те се изкушават и да преподават своята смешна естетическа идеология , обременена от комунистическа диктатура, цензура и автоцензура и интереси, които се движат от сутрешните новини до вечерните. Никой не остава буден през нощта, когато философията на вселената помита с облекчение жалкото ни съществуване...Филмите на тези професори само могат да ви докарат до инфаркт. Киното има способността да концентрира огромна енергия и ако тя е зловеща, въздействието и очевидно предизвиква и здравословни проблеми на публиката.
Наскоро усетихме вкуса на сълзите с филма на Вендерс за Пина Бауш: изкуството създадено с любов вълнува , а професионализма изсушава сърцето...
С каква любов Пина Бауш се отнасяше към всеки детайл на своя живот-изкуство!Възрастовия състав на балетната и трупа е така разнообразен, че не остава съмнение- танца не е приоритет на прима балерини, на мерки и теглилки, той прониква във всяко същество, което е озарено от творчески дух. Осемдесет цигари на ден и всеки ден на работа- така достига до съвършенство Пина, дори във Вупертал, Германия.
Мили хора на изкуството, забравете правилата, когато започвате да творите. Търсете вашето собствено изкуство- дълбочината на вашата същност ще ви подскаже как да го направите. Моне е открил, че водните лилии са неговото призвание, вашето могат да бъдат сребърните следи на охлюва върху пътеката на зазоряване. Ако не откриете вашето изкуство, сте обречени на доживотни второстепенни роли. Ако ви трябва фарт , ще откриете фарта, ако нямате подходящ цвят , ще го създадете. Всеки има право да открива, да търси , да поставя своето начало. Мечтайте, мечтайте, иначе сме загубени...



*Танцувайте, танцувайте, иначе сме загубени
/реплика от филма “Пина” на Вим Вендерс/

Постмладежка възраст

Според Фройд , двата инстинкта , които определят живота ни са тези на любовта и на стремежа към смъртта. За да продължа разсъжденията си , съм принуден да използвам нова или малко употребявана дума, тъй като подобните на нея обозначаващи един пълноценен, спокоен и философски период от живота на човек, въобще не ме удовлетворяват. Думата е постмладежка възраст*- заемка, която направих от постмодерното изкуство, аналог, който ми хрумна днес , когато една галеристка раздели неволно картините ми на млади и стари. Естествено тъкмо обратната версия е по-логична: "старите" ми картини са направени по време на моята младост, начална опитност с толкова много енергия, че само необходимостта от нови материали или ежедневните срещи с приятели вечер ме разделяха от статива. Тези "стари" картини се раждаха толкова бързо, че четките ми не се нуждаеха от сапун и вода, тъй като непрекъснато бяха в употреба. Диалектиката подсказва, че точно "старите" картини са повече "млади" от онези, които създавам днес- в постмладежката си възраст! По правило , в младите хора съществува неприкрита боязън от старото- за тях то олицетворява тайственото, съмнително ценното и дори архетипното-всъщност то достига с безкрайните си лиани чак до дъното на кладенеца, където плува формулата на нашия произход. И тъй като произхода и раждането са в пряка корелация със старостта и със смъртта, символите и знаците за нещо вехто или архаично удря камбаната за най-голямото противоречие в природата: необяснимото и неизбежното превръщане на младостта в старост. Ако някога се разбунтувам , ще бъде срещу този парадокс. По какви причини детето престава да бъде дете, а уханния мирис на диви теменужките, превзели вече цялата ни градина отстъпва на изсушените през лятото треви? По какви причини Златната птица , която цяло лято ме буди от клоните на дъба, някоя пролет няма да долети, тъй като поради липса на сили не е издържала полета си от Мадагаскар? Очевидно силата на природата надхвъря възможността ми за съпротива, макар аз самия да съм част от нея... Оказва се, че в постмладежката възраст трябва да се борим и с друг парадокс. Инстинкта ни за любов трябва да става все по-могъщ , за да преодолее другия, който нощем тайно се прокрадва в сънищата и ни изкушава с далечни царства и с нови животи. Направих скици на Ерос и на Танатос и после размених имената им. Те си приличаха като близнаци...

Метаморфози

С Ханко пред къщата на либретист, а после и на художник, сега част от парк "Долината на вълците", наречен така от Шатобриан, чието имение е съседно. Вече знам, че художниците са метаморфоза на растителния свят, остава само да го докажа... Една малка рисунка на художника, Жан Фотрие, обитавал тази къща:

Къщата на Шатобриан , заедно с обширните паркове наоколо се намира само на десетина минути от Париж, RER B, спирка Робинзон. Не пропускайте литературната и ботаническа история на това митично място...

"Марсиански хроники"

Българският художник Цветомир Асенов откри изложба в парижката галерия „Натали Болдиреф”. Картините, които представя, са от цикъла „Марсиански хроники” и са създадени през 2010. Миниатюрите са вдъхновени от мистиката на Средновековието и имат поетично-еротични сюжети.
Мястото на вдъхновение е Париж - един цивилизационен топос с много средновековна история и артефакти. Пътувайки през културните му пластове със своя скицник „Ебош”, в последните си престои художникът е изследвал връзките на митологиите и сексуалността. Такива образци в Париж се намират в музея Клюни, в каменните фрески на катедралите, в Музея на куклата, в архивите на Националната библиотека на Франция, в музея Лувър и в многобройната литература.
Въображението на художника прави възможно пътуването до Марс, а тази посока е подсказана от приглушената червено-кафява тоналност. Сюжетността има и съвременна идентичност. Авторът поставя въпроси, които могат да получат отговор чрез изкуството, като например: Ако съвременният човек е принуден да бъде генномодифициран, какви форми би избрал?; Има ли право на такъв избор и каква част от своето духовно и физическо развитие е способен да контролира?
Изложбата продължава до 9 ноември, а галерия „Натали Болдиреф” се намира на ул. „Сент Оноре” 136 - срещу музея Лувър и близо до Центъра „Помпиду”.
Цветомир Асенов има повече от 15 участия в художествения живот на Париж, между които Есенен салон, аукционни търгове в „Друо”, изложби в Културен център Кристиан Пежо и в Българския културен център, както и в галериите „Арт е Мис”, „Арт пресент” и „Селин”. За последната му изложба Давид Шваегер, преподавател в Сорбоната, пише: “През един хубав юнски ден имах шанса да срещна художника Асенов в Париж, както и възможността да му споделя колко много ме беше докоснал дискретния и чувствителен еротизъм на неговата живопис. Каква беше изненадата ми, когато той ми подхвърли, едновременно с категоричен и мъничко подигравателен тон, че неговите картини са всичко друго, но не и еротични... Какво тогава да съзерцаваме и да търсим зад тези голи тела, зад тези портрети на жени, сграбчени от мощни коне, или зад тези погледи, излъчващи инфантилно воайорство, препускащи с изкушенията на нежния пол? Може би - казвам го, защото диалогът, който проведохме, ми позволява - сексът е само метафора, присъствие и привидност в съзерцателното изследване на живописта, на тази “най-голяма любов”: плътта в момент на екстаз – както Бернини така умело ни научи! – това е една от най-обаятелните картини въобще.“.
К
в. "Култура" бр.37/2610/ 29 октомври 2010

Намерените книги

Книгите в Париж понякога могат да бъдат намерени на края на зелена пейка, на последната маса в бистро, на облите каменни парапети следващи Сена, а в дъждовно време и в телефонна кабина- те самите, като че ли за друго вече не служат. По този начин притежателите на книгите ги завещават на новите им приятели. Такъв обмен на книги е не само романтичен, ала и игнорира антикварния търговски процес. Преди време с Рене попаднахме на прекрасната Симон Вейл /философката, а не съименницата и от политическите кръгове/. По същия начин днес, прекосявайки булевард Сент Жермен, по цялото му трикилометрово тяло, съставено от лица, мода, книжарници, ресторанти, катедрали и градини; в една телефонна кабина, малко преди кръстовището с улица Монж, скрито от ромона на дъждеца, ме очакваше това издание от 1893 г "Жената и Модата"'. И така...

Ситроен /в движение/

Не е трудно да се забележи , че парижани нехаят за състоянието на своите автомобили, че за тях те са само средство на придвижване и само в държавния и модния бизнес лимузините са издигнати в култ. Истинско забавление е да се наблюдава как паркират колите си на място с малки размери, размествайки с приятелско побутване двата съседни автомобила. Понякога собственика на един от тях е наблизо и с усмивка очаква края на представлението.
Често могат да се срещнат екземпляри на четири или на три колела, като че ли преминали на Сент Жермен направо от сцената на фантастичен филм. Тук на никой не му хрумва да санкционира оригиналността, чиито следи водят към индивидуализма.

снимки: Рали

Тоалетна в Париж