Жена или кукла?

Междуполовите взаимоотношения май не вървят добре, след като японците са така усърдни в усъвършенстването на женския робот, проектиран да замести жената и в любовното и амплоа. Женски робот, тъй като досега не съм срещал мъжки образци на домашен робот. Домашния робот очевидно наследява архетипа на домашната прислужница, която по-принцип се избира от съпруга и най-често фокусира еротичните му фантазии.

Но думата ми по-скоро е за необходимостта на човека да създава кукли. В Париж има интересен Музей на куклата- Musée de la Poupée, на стотина метра от Бобур. Експонатите там са създадени за забавление на децата, а не на възрастните. Тези изящни андроиди, облечени в коприна и плюш, плачещи и смеещи се, в костюми за опера или за сватба, отклоняват за малко вниманието на детето, докато родителите му общуват помежду си. Днес переверзността на въображението е разменило ролите, като в съвременен театър.

Трябва да сте съзерцавали безукорната плът на японките и високомерното им кокетничене с малките компютри на коленете си в кафето Старбъкс, недалече от Опера Гарние, за да си представите от къде е дошло вдъхновението на японските дизайнери и инженери. Тези момичета са на крачка от изкуственото тяло, от изкуствената душа /не знам дали не избързах с душата, тя е с друг патент/.

Спомням си как някога една възрастна жена извика на дъщеря ми: Не дръж така детето, ръцете му се удрят в паважа! Когато ни наближи видя, че детето беше куклата Сара, която като се наведеше изплакваше Мама, а като се облегнеше назад позлатените и клепачи размиваха детската и невинност.

Как ли ще трябва да усъвършенстваме сетивата си за в бъдеще , за да различаваме копието от оригинала и дали го правим сега, относно душите, които не са наш патент?

Някъде в метрото

Някъде в метрото на Париж
мъж крещеше срещу новата ми шапка
току-що купена от Риволи:
"Какъв интелигентен вид,
аз също съм учил, но мама
ми казваше: пази се от SIDA*
и аз така и не се ожених..."
когато посегнах да отворя чантата си
мъжът извика: "А, сега господина ще извади револвер,
хайде стреляй, аз също съм учил, но мама..."

отворих Дарио Фо случайно на страницата за
"Въображението и ъгъла на гледната точка"
от Основно ръководство за актьора...


____________
SIDA - спин

В Париж, през Нюи

За пръв път навлизам в Париж през един квартал символ на благополучие, на изисканост, преминаваща така леко границата на социалната перверзия. Нюи, лингвистично популярен и като Ньой, лицемерно свенлив в сенките на платаните и на по-черния от обикновенно асфалт. Благороден, с разточителни вътрешни градини, имащ вид на топос приютил аристокрацията, изоставила в бягството си от революционерите дантелените бонета и червения плюш. Не само защото и сегашните крал и кралица живеят тук.

В Цар Едип Йокаста казва "Не трябва да те плаши бракът с майката, много мъже са мечтали за това." Ако съществува урбанистична психология Нюи ще бъде пример на съвършенния градски квартал, който обслужва интересите на регидния и непроницаем Аз. Кралството/държавата/ се нуждае от непосредствено, по-близко ръководство. Версай отдавна е подарен на народа, както и театъра междувпрочем. Единствевеният архетипен материал, който кралят си запазва е властта. Това кръвосмешение е отдавна узаконено, ролята на Ришельо днес е паснала отлично на телевизията. Съвременната първа двойка се нарича Комплекси-Власт. Подобно на комплекса, властта не се намира под наш контрол, тя се подчинява на свои закони.

Скоро скелета на кулата на Айфел, мъгливо-синя, изплува в далечината и отвлича вниманието ми от социалния катехизис на този град. Тихият говор, космическото ускорение на метро номер 14, съботния броканте , който предлага от цялата колекция на афиши за полския театър до първообраза на вилицата . За плакатите на Томашевски ще чуя цяла лекция на павилиона, като господинът с едната ръка обрисуваше високата им цена в Ню Йорк, а с другата прехвърляше лист по лист творчеството на Хенрих. Томашевски ми напомни за Станислав Виспянски, а той ми върна спомените за тъжните градини на Ивашкевич...

Париж прилича на въртележка с животни-илюзии, ако не сте загубили детското си въображение и ги яхнете, няма да ви доскучае...



автопортрет на Виспянски

Сорбонни години

В една биография за премреждията на Данте във Флоренция и по-скоро извън нея, тъй като той е бил осъден на изгнание до края на живота си, в тази книга се споменава за модата флорентинските младежи да получават образованието си в Сорбоната. Това най-престижно учебно заведение излизало скъпо на родителите и автора дава пример със съществуващата тогава единицата мярка за благополучие - "един работен вол". Десетки нищо неподозиращи волове на година, с други думи половината от доходите на едно заможно семейство. Париж винаги е знаел как да си осребри красотата и пази тази традиция до наши дни.

Спомням си как радостно изморени, след дълъг тур по парижките университети, завършил някак естествено при Сорбоната до Пантеона, седнахме в кафето до площада с фонтаните. Находчивия келнер веднага разпозна в нас чужденците баща и дъщеря, привлечени от френското образование и си позволи да ни сервира огромен сок и двойно кафе, без да сме поръчали такива. Не ги отказахме, приехме го за добър знак и ето трета година Сорбоната за нас е мечтаното ежедневие.

Парижани, които така обичат да са заобиколени с многообразие от култури, за да се насладят и чрез чуждите гледни точки на своята, произнасят вече без усилие името Ралица.

Написах "за нас", тъй като и ние надникнахме в бездънните библиотеки, медиатеки, музеи, неповторими театрални представления и сме свидетели на празничното, шик ежедневие на един приказен град. Град, притихнал като свещенно чудовище в сянката на платаните и на катедралите ...

На колко обикновени години се равняват три сорбонни години, може да ни разкаже само някой , който ги е преживял. Или ги преживява сега: на Пон дез ар, където вятъра танцува с косите и с копринените шалове на седналите направо на дървения мост момичета или утре в "Мad maker" на улица Cujas, така близо до бистрото с големия сок от портокали и двойното кафе...

Честит рожден ден Рали, гордеем се с теб!

Страст

Днес видях своята страст отстрани. Попаднах на място, воден от свой приятел, което съдържаше толкова много страст към изкуството: продължителна, непретенциозна, сляпа. Полутъмно помещение блестящо от светлината на тази страст. Страст, не губила никога своята сила, страст издъхнала внезапно, но с ясното желание да съществува още и още и още. Да се превърне в глух прибой на морето, да заобля мрачния гранит с хилядолетия и накрая да го превърне в пясък, който да гали нежните нозе на непознатия плаж.
Страст , победила времето и сега втренчена в мен, като огромна нощна пеперуда, която очаква мрака, за да види светлината...
Днес погледнах тази страст отстрани. Аз живеех с нея и досега, ала днес видях страстта на друг човек към изкуството. Днес той ми предложи и своята.

Да приема ли?

Меломан, но в дюкян

Продавачката на джаз не владеше основната характеристика на джаза, онази която го превърна в класика. Интерпретацията. Когато я помолихме за един диск с джаз, тя с учителска настойчивост и без следа от усмивка започна да ни наказва за проявенето ни невежество: " Какъв джаз: фрий, бибоп, куул, хард, модал, соул, фюжън, фънк, смууф, ейсид, ню ?" Представям си, че ако бяхме поискали Нина Симон на френски, сигурно щяхме да бъдем подложени на бой с пръчка, отменен толкова наскоро в Англия и никога не излизащ от употреба у нас, както междувпрочем и пушенето на обществени места. Нина Симон има такава песен и това е Ne Me Quitte Pas , на загадъчния Жак Брел, на когото никой не се наемал да изпълнява песните му и за щастие той сам се захванал с тази работа.

Продавачката на джаз не овладя интерпретацията и по-късно, когато имаше предаване в радио: започна да произнася цели изречения, но така и не каза нито едно собствено ...

Може би нивото на изкуствата у нас, където интерпретацията е най-необходима, са в постоянно начално развитие. Живост, лекота, остроумие, блясък- кой притежава тези базови качества, за да издига върху тях кулите на масовите изкуства? Киното не се прави с режисьорска книга, а с интерпретация. И с актьори, а не с артисти. В България се създаваха митове , подкрепени с държавни титли и после се повтaряха до безсъзнание няколко имена... Сега няма нито имена , нито изкуство. Относно имената и биографиите си спомням, когато поискали от Балтюс биография, той ядосано изпратил почти празен лист: "Небиография. Препоръчвам ви да разгледате моите картини."

Какво ли прави днес продавачката на джаз, мислите ли, че е започнала да пее?

La petite mort

Една антична поговорка гласи : "Ако ти си, тя не е , ако тя е, ти не си". Левинас ни я цитира и ни уверява, че смъртта никога не е настояще... Преживяването на смъртта, според мен започва още в ранна възраст, когато докосваме за кратко старческите длани, учудващи ни със своята хладнина и наблюдавайки лицата, чиито гримаси понякога ни плашат. Кората на ствола на стария дъб също е напукана и тъмна, с върволици от мравки, пълзящи към короната и обратно, но птиците нямат притеснения от неговата възраст- напротив чувстват се уютно в сенките му и често утринните си песни започват от там. Този стар дъб е пълен с живот...

Смъртта е винаги наше настояще. La petite mort , малката смърт, както сполучливо на френски е метафората за оргазъм, ни съпровожда също прекалено дълго. За да достигнат просветление, тибетските монаси практикуват въздържание. Те са победили малката смърт, говори се , че някои успяват да победат и голямата. В продължение на цял живот се подготвят, противопоставят се, борят се с нея. Ние, останалите сме екзистенциалисти. Сливайки телата си, ние сливаме и душите си. Ставаме активни, покриваме тялото си с бронзов загар, ала натрупваме мрак в сърцето си. Смъртта ще ни изненада, както междувпрочем и раждането ни.

Отново Левинас: "Ерос е силен като смъртта...'

Сладкият мирис на люляк е проникнал в стаите на горния етаж през отворената балконска врата. В това ухание има някакъв вид забрава, антипатия към бъдещето. Точно над мен е изгряло съзвездието Малката мечка; многобройните пеперуди, нефритените бръмбари и усърдните пчели са напуснали кичестите цветове на люляка. Превъзбуден, той продължава да излъчва еротичната си миризма и в мрака, опиянен от хилядите му посещения днес. Малката смърт се наслагва така, както и спомените от прочетените книги в нашата памет, подобно цветовете на големите очи, които са ни привличали към la petite mort. Честите ми разсъждения за смъртта са моята подготовка за срещата с нея, не бих го правил така често, ако не се съмнявах, че интереса е взаимен.