В Париж, през Нюи

За пръв път навлизам в Париж през един квартал символ на благополучие, на изисканост, преминаваща така леко границата на социалната перверзия. Нюи, лингвистично популярен и като Ньой, лицемерно свенлив в сенките на платаните и на по-черния от обикновенно асфалт. Благороден, с разточителни вътрешни градини, имащ вид на топос приютил аристокрацията, изоставила в бягството си от революционерите дантелените бонета и червения плюш. Не само защото и сегашните крал и кралица живеят тук.

В Цар Едип Йокаста казва "Не трябва да те плаши бракът с майката, много мъже са мечтали за това." Ако съществува урбанистична психология Нюи ще бъде пример на съвършенния градски квартал, който обслужва интересите на регидния и непроницаем Аз. Кралството/държавата/ се нуждае от непосредствено, по-близко ръководство. Версай отдавна е подарен на народа, както и театъра междувпрочем. Единствевеният архетипен материал, който кралят си запазва е властта. Това кръвосмешение е отдавна узаконено, ролята на Ришельо днес е паснала отлично на телевизията. Съвременната първа двойка се нарича Комплекси-Власт. Подобно на комплекса, властта не се намира под наш контрол, тя се подчинява на свои закони.

Скоро скелета на кулата на Айфел, мъгливо-синя, изплува в далечината и отвлича вниманието ми от социалния катехизис на този град. Тихият говор, космическото ускорение на метро номер 14, съботния броканте , който предлага от цялата колекция на афиши за полския театър до първообраза на вилицата . За плакатите на Томашевски ще чуя цяла лекция на павилиона, като господинът с едната ръка обрисуваше високата им цена в Ню Йорк, а с другата прехвърляше лист по лист творчеството на Хенрих. Томашевски ми напомни за Станислав Виспянски, а той ми върна спомените за тъжните градини на Ивашкевич...

Париж прилича на въртележка с животни-илюзии, ако не сте загубили детското си въображение и ги яхнете, няма да ви доскучае...



автопортрет на Виспянски

Сорбонни години

В една биография за премреждията на Данте във Флоренция и по-скоро извън нея, тъй като той е бил осъден на изгнание до края на живота си, в тази книга се споменава за модата флорентинските младежи да получават образованието си в Сорбоната. Това най-престижно учебно заведение излизало скъпо на родителите и автора дава пример със съществуващата тогава единицата мярка за благополучие - "един работен вол". Десетки нищо неподозиращи волове на година, с други думи половината от доходите на едно заможно семейство. Париж винаги е знаел как да си осребри красотата и пази тази традиция до наши дни.

Спомням си как радостно изморени, след дълъг тур по парижките университети, завършил някак естествено при Сорбоната до Пантеона, седнахме в кафето до площада с фонтаните. Находчивия келнер веднага разпозна в нас чужденците баща и дъщеря, привлечени от френското образование и си позволи да ни сервира огромен сок и двойно кафе, без да сме поръчали такива. Не ги отказахме, приехме го за добър знак и ето трета година Сорбоната за нас е мечтаното ежедневие.

Парижани, които така обичат да са заобиколени с многообразие от култури, за да се насладят и чрез чуждите гледни точки на своята, произнасят вече без усилие името Ралица.

Написах "за нас", тъй като и ние надникнахме в бездънните библиотеки, медиатеки, музеи, неповторими театрални представления и сме свидетели на празничното, шик ежедневие на един приказен град. Град, притихнал като свещенно чудовище в сянката на платаните и на катедралите ...

На колко обикновени години се равняват три сорбонни години, може да ни разкаже само някой , който ги е преживял. Или ги преживява сега: на Пон дез ар, където вятъра танцува с косите и с копринените шалове на седналите направо на дървения мост момичета или утре в "Мad maker" на улица Cujas, така близо до бистрото с големия сок от портокали и двойното кафе...

Честит рожден ден Рали, гордеем се с теб!

Страст

Днес видях своята страст отстрани. Попаднах на място, воден от свой приятел, което съдържаше толкова много страст към изкуството: продължителна, непретенциозна, сляпа. Полутъмно помещение блестящо от светлината на тази страст. Страст, не губила никога своята сила, страст издъхнала внезапно, но с ясното желание да съществува още и още и още. Да се превърне в глух прибой на морето, да заобля мрачния гранит с хилядолетия и накрая да го превърне в пясък, който да гали нежните нозе на непознатия плаж.
Страст , победила времето и сега втренчена в мен, като огромна нощна пеперуда, която очаква мрака, за да види светлината...
Днес погледнах тази страст отстрани. Аз живеех с нея и досега, ала днес видях страстта на друг човек към изкуството. Днес той ми предложи и своята.

Да приема ли?

Меломан, но в дюкян

Продавачката на джаз не владеше основната характеристика на джаза, онази която го превърна в класика. Интерпретацията. Когато я помолихме за един диск с джаз, тя с учителска настойчивост и без следа от усмивка започна да ни наказва за проявенето ни невежество: " Какъв джаз: фрий, бибоп, куул, хард, модал, соул, фюжън, фънк, смууф, ейсид, ню ?" Представям си, че ако бяхме поискали Нина Симон на френски, сигурно щяхме да бъдем подложени на бой с пръчка, отменен толкова наскоро в Англия и никога не излизащ от употреба у нас, както междувпрочем и пушенето на обществени места. Нина Симон има такава песен и това е Ne Me Quitte Pas , на загадъчния Жак Брел, на когото никой не се наемал да изпълнява песните му и за щастие той сам се захванал с тази работа.

Продавачката на джаз не овладя интерпретацията и по-късно, когато имаше предаване в радио: започна да произнася цели изречения, но така и не каза нито едно собствено ...

Може би нивото на изкуствата у нас, където интерпретацията е най-необходима, са в постоянно начално развитие. Живост, лекота, остроумие, блясък- кой притежава тези базови качества, за да издига върху тях кулите на масовите изкуства? Киното не се прави с режисьорска книга, а с интерпретация. И с актьори, а не с артисти. В България се създаваха митове , подкрепени с държавни титли и после се повтaряха до безсъзнание няколко имена... Сега няма нито имена , нито изкуство. Относно имената и биографиите си спомням, когато поискали от Балтюс биография, той ядосано изпратил почти празен лист: "Небиография. Препоръчвам ви да разгледате моите картини."

Какво ли прави днес продавачката на джаз, мислите ли, че е започнала да пее?

La petite mort

Една антична поговорка гласи : "Ако ти си, тя не е , ако тя е, ти не си". Левинас ни я цитира и ни уверява, че смъртта никога не е настояще... Преживяването на смъртта, според мен започва още в ранна възраст, когато докосваме за кратко старческите длани, учудващи ни със своята хладнина и наблюдавайки лицата, чиито гримаси понякога ни плашат. Кората на ствола на стария дъб също е напукана и тъмна, с върволици от мравки, пълзящи към короната и обратно, но птиците нямат притеснения от неговата възраст- напротив чувстват се уютно в сенките му и често утринните си песни започват от там. Този стар дъб е пълен с живот...

Смъртта е винаги наше настояще. La petite mort , малката смърт, както сполучливо на френски е метафората за оргазъм, ни съпровожда също прекалено дълго. За да достигнат просветление, тибетските монаси практикуват въздържание. Те са победили малката смърт, говори се , че някои успяват да победат и голямата. В продължение на цял живот се подготвят, противопоставят се, борят се с нея. Ние, останалите сме екзистенциалисти. Сливайки телата си, ние сливаме и душите си. Ставаме активни, покриваме тялото си с бронзов загар, ала натрупваме мрак в сърцето си. Смъртта ще ни изненада, както междувпрочем и раждането ни.

Отново Левинас: "Ерос е силен като смъртта...'

Сладкият мирис на люляк е проникнал в стаите на горния етаж през отворената балконска врата. В това ухание има някакъв вид забрава, антипатия към бъдещето. Точно над мен е изгряло съзвездието Малката мечка; многобройните пеперуди, нефритените бръмбари и усърдните пчели са напуснали кичестите цветове на люляка. Превъзбуден, той продължава да излъчва еротичната си миризма и в мрака, опиянен от хилядите му посещения днес. Малката смърт се наслагва така, както и спомените от прочетените книги в нашата памет, подобно цветовете на големите очи, които са ни привличали към la petite mort. Честите ми разсъждения за смъртта са моята подготовка за срещата с нея, не бих го правил така често, ако не се съмнявах, че интереса е взаимен.

72 часа

Седемдесет и два часа, които съдържаха три залеза обагрени във венецианско червено, нощни песни на прелетни птици, настройващи вокалите си за голямото надпяване през май: начин на общуване, с който наподобяват французите- съкращаващи разстоянието помежду си също с лингвистичен маратон, седемдесет и два часа изпълнени с толкова много аромати, над които доминираше този на разцъфтелите ябълкови дървета.

Пътуване, приличащо на плуване в жълто-зеленото море от рапица, допълнено от меланхоличния албум на Стейси Кент, подарен ни от името на цвете, запазило лъчезарната си усмивка в средновековния Латински квартал и черпещо жизнени сокове от богатия хумус на театрален Париж.

Наличието на сирене Маскарбоне и на изкуствена трева от Германия в несъръзмерния по площ с размерите на малкото градче нов магазин, навява тъга за обединена Европа под друго име и под друго оръжие. Крепостите, капителите и мраморните статуи на онова време, сринати от варвари, сега търсени и откривани от нови варвари, напускат завинаги тази бивша римска провинция, а преди това и цивилизация на многолюдните Трибали. Старите къщи , които срещаме, изоставени от години , вече не се надяват на подкрепа, по-скоро очакват с примирение потоците на бурните пролетни дъждове да подкопаят основите им и да ги освободят от това нерадостно съществуване. Те са на детска възраст в сравнение с онези двестагодишни кокетки от малката улица Хиацинт , намираща се на стотина метра от Тюйлери, оживени и бликащи от живот, поддържани ежедневно от любовта към лукса и от козметика за домашно почистване...

Един приятелски глас от Лондон ме попита къде се намирам и ми се стори трудно да обясна всичко това в няколко изречения. Нима ако опишем достатъчно добре външния свят, който ни заобикаля, няма да опишем несъзнателно и вътрешния, този в нас?

И още към външният: нежните стръкове на Тагетиса, които ще красят цяло лято парапета на долната тераса, напрегнатото жужене на хиляди пчели още от сутринта в короната на трите дъба, облите хълмове покрити с ниска, тъмна трева, придошлите води на голямата река, лъкатушещото корито на малката река, отново празното щъркелово гнездо /какъв нескопосан архитект съм/, полутъмните мансардни стаи, но с топлината на замък и просторната гледка от втората тераса, откъдето се вижда колко голям е станал бора, пристигнал тук преди години в багажника на автомобил.

И накрая онези ръце, които са били и в моето начало и които винаги, както и сега , са скъпа милувка , които живеят заради очакването да прегърнат някой, който ще ги успокои и ще им върне незабравимата младост...

Пикасо и безплатното второ кафе

Снимка: Гедеон, Миюки и Дейвид

Разговаряме с Деси и с Максим на кафе в средновековната тишина на Шведския културен център /11, rue Payenne/: аз търся ателие, Максим имал едно, но в Дижон, Деси смята, че е израз на лош вкус отхвърлянето на новите завоевания в архитектурата, Максим ни съобщава, че навремето на Пикасо му е отказано френско гражданство. Пропуснах да отбележа, че Максим работи в Музея на Пикасо, а Деси е архитектка в бюро, което се помещава в бившето студио на Ван Донген в Монпарнас.

Ето я новината- На Пикасо му е отказано френско гражданство- може би по времето, когато ексцентризма му преминавa границите на изкустото и прелива към редовете на френските комунисти, по същото време, когато правителстото на френските десни спира червените шансони на Жан Фера, починал наскоро в Антрагес, красивия юг. Жан Фера само възпяваше комунизма, но не посети никога страните от Източна Европа.

Милият Пикасо, гений , който нищо не искаше да изпусне, който ако можеше да открадне крадеше, който беше маниакално стиснат и мнителен, който беше вулгарен и дори жесток. Този художник-комунист, едва ли е изпитвал безмерната жажда за творчество, а реалния социализъм да му предлага съсухрена полска креда и няколко тубички застояла сепия с гарнитура долнопробен терпентин, който изравнява труда на художника с този на миньора... Никакъв помен от романтичните имена Монвал, Арш, Фабиано, Кансон, имена на хартия за акварел. Да се откажеш от многообразието и от интелекта, за да можеш да властващ над посредствеността и еднообразието, ето едно подходящо мото на социализма.
Вероятно ме смятат за крадец, когато се застоявам с часове в магазина на Дюбоа, на улица Суфло, а купувам само няколко пастела, но как да обясна на мадам, моята привързаност към изобилието, към възможността за избор, към радостта от стаеното вдъхновение в полутоновете на цилиндричните късчета пастел и в грапавините на хартията за акварел...

Колебая се дали да поръчам второ кафе, тук то е безплатно, ако си вземете и сладкиш. Какво е усещането, когато всеки ден минаваш покрай картините и скулптурите на Пикасо, питам Макс, ами никакво, отговаря той и аз се съгласявам мислено с него...

ps Прекалено критичното отношение към личността на Пикасо се дължи не толкова на временното му политическо лицемерие, колкото на сходството с негативните черти на характера, присъщи на повечето художници, вероятно неизбежни и припомнени и на мен през последния уикенд...