Българският Пантеон

Какви герои трябва да има България, за да заслужат Пантеон, подобен на френския?

Спомням си, че в съчиненията, не в есетата, тъй като в есето се заражда свободата на духа,

та в тези ученически съчинения ни беше много трудно да намерим героическата тема в съвременното, нивелирано ежедневие, макар че "другарката" твърдеше друго...

Сега с книгата си "Мавзолей" Ружа Лазарова, която си спомням като едно симпатично момиче, с вечно насълзени очи, показа че всъщност целият ни живот е бил героичен...

Мисля, че точно на онези хора, които изживяхме, преживяхме и надживяхме тази, е добре-гадост, ни се полага Пантеон, но вместо с кости, могат да бъдат изложени обикновенни фотографии, макар че така или иначе Бог разпознава доброто по-добре от нас...

Улица Луис Вайс, Париж

Отдавна не е тайна , че френските галеристи не разчитат вече на американските туристи-мода, поставена от времето на Гертруд Стайн. По правило инерцията следва ентусиазма на своите създатели , и сега има стотици празни галерии, запустели църкви на съвременното изкуство-днес, тълпите са само пред музеите. Допускам, че низходящата градация е заслуга едновременно на художници и на ценители. Едните се оправдават с невежеството на масите, а другите с елитарната себичност на артиста. Резултатът е налице и на една минаваща за модерна парижка улица: Луис Вайс. Разположена в комплекс от сгради на офиси и университети, галериите в началото са няколко, но подхранени от аромата на парите/ парите в Париж имат аромат/ и от интелектуалната любопитност на студентите, те бързо се размножават и достигат повече от дузина.

Ако се разходите днес по улица Вайс, то ще се натъкнете на останките на една несъстояла се победа на съвременното изкуство, между които няколко гигантски поп-червила на Джорджо Лавери /Giorgio Lavery/ в галерия Студиоло.

Новините от Брюксел

Не, не става дума за Европейският парламент. Който е посещавал Брюксел знае, че малкото момче, което прави пиш-пиш от толкова много сувенири, фотографии и от прочутата си скулптура е по-известно от Европейския парламент. По-известно е от легендарния, неповторимия певец и композитор Жак Брел/ певец, тъй като никой в началото не е искал да изпълнява песните му/, по-известно е от Верхарн и от Орта.
Но думата ми е за традицията, която се запазва през вековете и благодарение на която можем да видим оригинален първообраз на първите дървени тоалетни, да седнем в кафене със същите столове и атмосфера каквато е имало и преди сто години, да съзерцаваме катедралите и сградите шедьоври на Големия площад.
По-скоро си мисля за спокойствието и за мъдростта на тази, така наречена Западна цивилизация, дори арена на войни и революции, каквато е била,тя съхранява, възстановява, вдъхновява се от изкуството, от архитектурата, от финните вибрации на взаимоотношенията...
За това не ме порази, само ме изненада една лека кола , предполагам че е на около сто години-открита, движеща се в своето платно с достолепието на техническото развитие, на античен документ. Персоните в колата бяха с костюми от почти същата епоха, не, не бяха снимки на филм, но аз самия бях "филмиран" , на жаргона на малката ми дъщеря...

Магерницата на Рилския манастир

Когато поискаме да покажем вдъхновяващо място от България на двама чужденци в рамките на един единствен ден , комбинация от природа и от цивилизация, едновременно красиво и запомнящо се, обречено да бъде символ не само на вяра, но и на естетическа култура ,а и на историческа хомогенност, то отговора е само един - Рилския манастир!
Е, тук всичко си е наред- необикновен декор от планински хълмове, изящна църква с екскурзовод на испански, който бърза да съобщи всичко за чудотворната икона, за заслугите на Борис II към евреите, а още и магическо усещане още в двора, на неравния калдъръм.
Традицията е запазена и с малката театрална лавка, на която се продават мекици. Пластмасовата кутия с пудра захар циркулираща между пет маси я предлагаме за зареждане,така както и преди десет години. Предпочитаме този вариант, отколкото да дадем 15 евро в Париж, декларират нашите приятели чужденци и ние се успокояваме, вече не ни е така неловко...
Новото в манастира са няколкото сувенирни магазина, в които може да откриете и магнит за хладилник с образа на Свети Георги. Защо не, в Библията няма нарочен текст, който да забранява това, а Бог е знаел, че един ден ще има и хладилници ...
Моето преживяване беше свързано с Магерницата на манастира. Автентична, опушена, черна, с огромен комин, който напомня на шедьовър на съвременното изкуство. Изграден от ветрилообразни елементи, които му придават нова сферичност, тази майсторска изработка ме развълнува по същия начин, по който се вълнувах от анонимните строители на готическите катедрали в Париж. Трите огромни казана си бяха на мястото и оставаше само електрическите крушки да бъдат заменени с истински огън, за да се изпълни помещението с аромата на тайнственото, духовно ястие. Едва ли- отчуждението на православието от масите следва законите на всяко друго отчуждение, а то от своя страна е в плен на космическия закон, според който два предмета в нашата вселена се отдалечават с все по-голяма скорост един от друг!
С пожеланието за чудо- Магерницата да заработи и всеки гост на манастира /по желание/ да бъде нагостен с божията любов, си тръгваме под внезапния дъжд, оросил само района на манастира. До следващите чужденци...

Цветомир Асенов влезе в каталога на "Друо"

Щом художественият обект следва своята вътрешна динамика, ролята на художника е да запази неутралитет, споделя младият зограф


В последния каталог на световноизвестната аукционна къща "Друо" е представен с две картини младият български художник Цветомир Асенов. Луксозното френско издание е поместило и кратка биографична справка за нашия талант. За високото признание на Асенов говори и фактът, че другият представен художник от български произход е Жул Паскин. Двамата са в компанията на творци от ранга на Дали, Миро, Сезар. За "Стандарт" Цветомир Асенов предостави свои белетристични наблюдения върху философията на живописта и светлосенките на изкуството. (На снимката - една от неговите най-прочути творби - картината "Около книгата")





Концептуалният Леонардо


Изглежда, че докато се е забавлявал, Леонардо да Винчи е поставил основите на концептуалното изкуство още в края на 15 век. Често се случвало да му поръчат за придворни тържества от прословутите изящни механизми, които създавал, а в други случаи правил това за собствено удоволствие. Веднъж с помощта на ковашки мехове надувал балони от животински произход и когато тези безцветно-чудновати образувания изпълнели ренесансовата зала за прием, на гостите не оставало нищо друго, освен да напуснат помещението. Според Леонардо този процес символизирал израстването на гения, а отсъствието на хора около него - самотата, на която е обречен. Гледна точка ...Как се стигна до подмяна на основното качество на изобразителното изкуство: силата на непосредственото въздействие с интегралната схема на вторичната етичност? Днес изкуството се нуждае от преамбюли, каталози и всеотдайни куратори на изложби, за да се осигури първоначалната осведоменост на посетителя, изкушил се да попадне в залите на прагматичната субкултура. Тъй като притежаваше твърде много време за размисъл в самотата на своето творчество, художникът прозря, че не може да възпроизвежда повече класика за съвременните, нови общества, но дискретно продължи да се обявява за пророк - този път с пълния арсенал на технологичните средства. Само че от това загуби изкуството: езикът на изразните средства се канонизира от фондациите, а тъй като на личността се отделя повече внимание, отколкото на художествения продукт, то артистът се превърна и в търговски пътник.


(Останалите белетристични наблюдения на Цветомир Асенов върху философията на живописта очаквайте в понеделник в "Стандарт")


стандАРТ Рубрика
Неделя, 28 Май 2000г

Отел Друо

Търгът на аукционна къща Rossini тази пролет не се състоя.


Париж отдавна е преситен. Не, че няма и днес автори с проникновенни творби, не че липсва публика-на някои вернисажи достига до няколко хиляди- на Есенния салон, на FIAC, на есенния фестивал. Публика, която търси, както винаги е търсила шедьовъра, с жадния поглед да го види първа, да го забележи и да го оцени преди другите... Ала усещането, че нещата се случват след финала, един цензуриран и закъснял римейк на едно по-бурно време, време, в което Годар снимаше, а Перек наблюдаваше пешеходците и автобусите от кафето срешу Сент Сюлпис и създаде една лингвистична снимка в рамките на три дни. И днес може да видите млад човек с бележник в ръка да прави опит за моментен етюд на същото място, седнал срещу реставрирания фонтан, чиито лъвове никога не се мокрят от преливащата вода. Ала днес не е същото- трафика е преситен, а и как да опишеш цвета на чадърите и дъждобраните на толкова много двойки.?
Изкуство, което е остаряло. Самотно, не много жизнено, смели идеи, но представени предпазливо, като движението на възрастен човек, опитващ всяка своя крачка първо с поглед , а сетне и с бастуна си. Съзнателното вдетеняване е вече традиция в живопистта и утвърден стил, но и тази психологическа стъпка имаща за цел да представи творците като деца , а възрасните като родители и те да засвидетелстват своята любов отново и отново, вече е непоносима.
Колко много те обичам бабо, колко те обичам дядо –и това е всичко. Съвременното изкуство е пансион за възрасни хора/ и аз много обичам баба и дядо/ , а обществото му е създало безценна огърлица от фестивали, биеналета и перлени галерии в най-хубавите кварали на Париж, но усешането че художниците са се превърнали в субстанция на комерсиализма не ме напуска и днес...

“Човек не можеше да живее дълго в трескава лудост. В този свят, който обещаваше много, а не даваше нищо, напрежението беше много силно.Тяхното нетърпение беше стигнало до крайност. Един ден им се стори, че им е необходимо убежище. Животът им в Париж тъпчеше на едно място...” откъс от “ Вещите” / Les choses/ на Жорж Перек.

n.b. Отел Друо- здание в Париж, където се провеждат търгове.

Жорж Перек

Иракли

Семейство диви прасета ни наблюдават от дясната страна на пътя , като едновременно си похапват позасъхнала трева. Спираме след друг любопитен автомобил и ги разглеждаме отблизо. Черни, леко уморени от пълнотата си и с коса /четина ми е неприятна дума и сега я погребвам в моят лексикон/, коса, току-що преминала през ръцете на фризьор, за да добие предизвикателно и малко агресивен вид това добродушно семейство, което не ни възприема като враг . Стефан използва този факт, за да фотографира. После фамилията им се оттегля в горичката в търсене на смокинови дървета...
Паркираме колата и пред нас се открива внезапно онова, което поетите използват за вдъхновение, влюбените за афродизиак на своята любов, а малкото останали летовници в този следобеден час за разговори под погледа на нещо невидимо, но притежаващо сърце, започващо да тупти и в нас. Сърцето на Иракли.
Милиони години, каквото и да означава това, морето се е плъзгало по нажежения пясък, за да целува брега в желанието си да се разхлади в сянката на дъбовите гори, акустирали на последната възможна точка, на самия бряг. Всеки път, когато излизам от водата и погледа ми обхваща релефния бряг отдясно, проточилия се километри плаж и тъмната зеленина на ниските хълмове отляво, се чувствам благодарен , че на етап на своята еволюция съм попаднал на това изумително място. Звука от всяка следваща вълна ме убеждава , че чувам ритъма на тайственото сърце на Иракли и си струва да живея по-вдъхновено, по-първично, по-сетивно...
Отблизо водата е набраздена на многобройни дребни вълнички, като онези, които се виждат от овалното прозорче на самолета, когато прелитаме над Корсика. Водата е топла и ме примамва навътре, взела ме за морско същество. В тези последни часове на деня, слънцето полира с оранжева светлина лицата на младите хора и плъзгайки се по къдриците им и по бронзовата им тела ги превръща в деца на рая, всяко със сърце, част от голямото сърце на Иракли.
Не бих прибавил нищо друго към тази съвършена действителност .
Нека оставим Иракли да ни бъде вратата към Рая, ако някой ден, по божията воля, се превърнем в нимфи и в морски богове.







една снимка на Стефан Банков