Цветето на Омир

Tanzt, tanzt sonst sind wir verloren ...*

2011-05-02T02:44:00.000-07:00

Нищо не може да ме убеди така в безнадежноста на човешката деградация, както вида на съвременна София. Отдавна е известно, още преди японския архитект Йоши Ямазаки да установи, че в България няма нито един свой колега. . Разбира се, не става дума за строители, чертожници, а за творец, който поставя изкуството пред строителството и има свой собствен стил. Тъй като архитектурата е колективно дело, проблясъците на изкуство бързо се давят в блатото на невежеството и бутафорията. Жилища и офиси, офиси и жилища. Ще ви дам пример с Casa Milà на Гауди. Наречена е Ла Педрера / Кариерата/, тъй като гениалния архитект е обречен приживе на подигравки и неразбиране. Сега тълпите пред сградата са нескончаеми. Те се наслаждават на трансформацията на морски вълни в жилищна сграда. Дори в една единствена колона , Гауди изобразява движението на морето от спокойно състояние-в основата и, до бурна спирала по време на буря, там където колоната достига тавана. Първите желаещи да закупят жилища в сградата били стъписани от необикновените обеми и мебели на апартаментите. Гауди е изпреварил времето с някакви си стотина години /времето за безпристрастна оценка, не че сега има някой подобен на него/. У нас никой не иска да изпреварва времето-ние сме екзистенциалисти, живеем във времето и то живее в нас. Наскоро неволно станах свидетел на разговор между строители-архитекти в едно кафене. Те обсъждаха цял час финансови проблеми, от съседната маса долитаха високопарни фрази като обществена комисия, едри капитали, банково финансиране и нито дума, нито дума за Изкуството, т.е. за Архитектурата!
Същото е състоянието и на българското кино. "Трябва да правим филми, успяхме да намерим средства, поредния български филм е факт!" Един момент- за истинското кино е необходим сценарий или пък гениален режисьор, на който му трябва само едно хубаво момиче и пистолет/ Годар/. Кое от двете условия може да се открие в България? Във всеки случай решението едва ли ще дойде от средите на кинодинозаврите. Те се изкушават и да преподават своята смешна естетическа идеология , обременена от комунистическа диктатура, цензура и автоцензура и интереси, които се движат от сутрешните новини до вечерните. Никой не остава буден през нощта, когато философията на вселената помита с облекчение жалкото ни съществуване...Филмите на тези професори само могат да ви докарат до инфаркт. Киното има способността да концентрира огромна енергия и ако тя е зловеща, въздействието и очевидно предизвиква и здравословни проблеми на публиката.
Наскоро усетихме вкуса на сълзите с филма на Вендерс за Пина Бауш: изкуството създадено с любов вълнува , а професионализма изсушава сърцето...
С каква любов Пина Бауш се отнасяше към всеки детайл на своя живот-изкуство!Възрастовия състав на балетната и трупа е така разнообразен, че не остава съмнение- танца не е приоритет на прима балерини, на мерки и теглилки, той прониква във всяко същество, което е озарено от творчески дух. Осемдесет цигари на ден и всеки ден на работа- така достига до съвършенство Пина, дори във Вупертал, Германия.
Мили хора на изкуството, забравете правилата, когато започвате да творите. Търсете вашето собствено изкуство- дълбочината на вашата същност ще ви подскаже как да го направите. Моне е открил, че водните лилии са неговото призвание, вашето могат да бъдат сребърните следи на охлюва върху пътеката на зазоряване. Ако не откриете вашето изкуство, сте обречени на доживотни второстепенни роли. Ако ви трябва фарт , ще откриете фарта, ако нямате подходящ цвят , ще го създадете. Всеки има право да открива, да търси , да поставя своето начало. Мечтайте, мечтайте, иначе сме загубени...

*Танцувайте, танцувайте, иначе сме загубени
/реплика от филма “Пина” на Вим Вендерс/

Постмладежка възраст

2011-04-11T06:19:00.001-07:00

Според Фройд , двата инстинкта , които определят живота ни са тези на любовта и на стремежа към смъртта. За да продължа разсъжденията си , съм принуден да използвам нова или малко употребявана дума, тъй като подобните на нея обозначаващи един пълноценен, спокоен и философски период от живота на човек, въобще не ме удовлетворяват. Думата е постмладежка възраст*- заемка, която направих от постмодерното изкуство, аналог, който ми хрумна днес , когато една галеристка раздели неволно картините ми на млади и стари. Естествено тъкмо обратната версия е по-логична: "старите" ми картини са направени по време на моята младост, начална опитност с толкова много енергия, че само необходимостта от нови материали или ежедневните срещи с приятели вечер ме разделяха от статива. Тези "стари" картини се раждаха толкова бързо, че четките ми не се нуждаеха от сапун и вода, тъй като непрекъснато бяха в употреба. Диалектиката подсказва, че точно "старите" картини са повече "млади" от онези, които създавам днес- в постмладежката си възраст! По правило , в младите хора съществува неприкрита боязън от старото- за тях то олицетворява тайственото, съмнително ценното и дори архетипното-всъщност то достига с безкрайните си лиани чак до дъното на кладенеца, където плува формулата на нашия произход. И тъй като произхода и раждането са в пряка корелация със старостта и със смъртта, символите и знаците за нещо вехто или архаично удря камбаната за най-голямото противоречие в природата: необяснимото и неизбежното превръщане на младостта в старост. Ако някога се разбунтувам , ще бъде срещу този парадокс. По какви причини детето престава да бъде дете, а уханния мирис на диви теменужките, превзели вече цялата ни градина отстъпва на изсушените през лятото треви? По какви причини Златната птица , която цяло лято ме буди от клоните на дъба, някоя пролет няма да долети, тъй като поради липса на сили не е издържала полета си от Мадагаскар? Очевидно силата на природата надхвъря възможността ми за съпротива, макар аз самия да съм част от нея... Оказва се, че в постмладежката възраст трябва да се борим и с друг парадокс. Инстинкта ни за любов трябва да става все по-могъщ , за да преодолее другия, който нощем тайно се прокрадва в сънищата и ни изкушава с далечни царства и с нови животи. Направих скици на Ерос и на Танатос и после размених имената им. Те си приличаха като близнаци...

Метаморфози

2011-01-03T04:20:00.000-08:00

С Ханко пред къщата на либретист, а после и на художник, сега част от парк "Долината на вълците", наречен така от Шатобриан, чието имение е съседно. Вече знам, че художниците са метаморфоза на растителния свят, остава само да го докажа... Една малка рисунка на художника, Жан Фотрие, обитавал тази къща:

Къщата на Шатобриан , заедно с обширните паркове наоколо се намира само на десетина минути от Париж, RER B, спирка Робинзон. Не пропускайте литературната и ботаническа история на това митично място...

"Марсиански хроники"

2010-10-27T12:29:00.000-07:00

Българският художник Цветомир Асенов откри изложба в парижката галерия „Натали Болдиреф”. Картините, които представя, са от цикъла „Марсиански хроники” и са създадени през 2010. Миниатюрите са вдъхновени от мистиката на Средновековието и имат поетично-еротични сюжети.
Мястото на вдъхновение е Париж - един цивилизационен топос с много средновековна история и артефакти. Пътувайки през културните му пластове със своя скицник „Ебош”, в последните си престои художникът е изследвал връзките на митологиите и сексуалността. Такива образци в Париж се намират в музея Клюни, в каменните фрески на катедралите, в Музея на куклата, в архивите на Националната библиотека на Франция, в музея Лувър и в многобройната литература.
Въображението на художника прави възможно пътуването до Марс, а тази посока е подсказана от приглушената червено-кафява тоналност. Сюжетността има и съвременна идентичност. Авторът поставя въпроси, които могат да получат отговор чрез изкуството, като например: Ако съвременният човек е принуден да бъде генномодифициран, какви форми би избрал?; Има ли право на такъв избор и каква част от своето духовно и физическо развитие е способен да контролира?
Изложбата продължава до 9 ноември, а галерия „Натали Болдиреф” се намира на ул. „Сент Оноре” 136 - срещу музея Лувър и близо до Центъра „Помпиду”.
Цветомир Асенов има повече от 15 участия в художествения живот на Париж, между които Есенен салон, аукционни търгове в „Друо”, изложби в Културен център Кристиан Пежо и в Българския културен център, както и в галериите „Арт е Мис”, „Арт пресент” и „Селин”. За последната му изложба Давид Шваегер, преподавател в Сорбоната, пише: “През един хубав юнски ден имах шанса да срещна художника Асенов в Париж, както и възможността да му споделя колко много ме беше докоснал дискретния и чувствителен еротизъм на неговата живопис. Каква беше изненадата ми, когато той ми подхвърли, едновременно с категоричен и мъничко подигравателен тон, че неговите картини са всичко друго, но не и еротични... Какво тогава да съзерцаваме и да търсим зад тези голи тела, зад тези портрети на жени, сграбчени от мощни коне, или зад тези погледи, излъчващи инфантилно воайорство, препускащи с изкушенията на нежния пол? Може би - казвам го, защото диалогът, който проведохме, ми позволява - сексът е само метафора, присъствие и привидност в съзерцателното изследване на живописта, на тази “най-голяма любов”: плътта в момент на екстаз – както Бернини така умело ни научи! – това е една от най-обаятелните картини въобще.“.
К
в. "Култура" бр.37/2610/ 29 октомври 2010

Намерените книги

2010-10-09T16:23:00.000-07:00

Книгите в Париж понякога могат да бъдат намерени на края на зелена пейка, на последната маса в бистро, на облите каменни парапети следващи Сена, а в дъждовно време и в телефонна кабина- те самите, като че ли за друго вече не служат. По този начин притежателите на книгите ги завещават на новите им приятели. Такъв обмен на книги е не само романтичен, ала и игнорира антикварния търговски процес. Преди време с Рене попаднахме на прекрасната Симон Вейл /философката, а не съименницата и от политическите кръгове/. По същия начин днес, прекосявайки булевард Сент Жермен, по цялото му трикилометрово тяло, съставено от лица, мода, книжарници, ресторанти, катедрали и градини; в една телефонна кабина, малко преди кръстовището с улица Монж, скрито от ромона на дъждеца, ме очакваше това издание от 1893 г "Жената и Модата"'. И така...

Ситроен /в движение/

2010-10-07T02:37:00.000-07:00

Не е трудно да се забележи , че парижани нехаят за състоянието на своите автомобили, че за тях те са само средство на придвижване и само в държавния и модния бизнес лимузините са издигнати в култ. Истинско забавление е да се наблюдава как паркират колите си на място с малки размери, размествайки с приятелско побутване двата съседни автомобила. Понякога собственика на един от тях е наблизо и с усмивка очаква края на представлението.
Често могат да се срещнат екземпляри на четири или на три колела, като че ли преминали на Сент Жермен направо от сцената на фантастичен филм. Тук на никой не му хрумва да санкционира оригиналността, чиито следи водят към индивидуализма.

снимки: Рали

Тоалетна в Париж

2010-10-04T14:13:00.001-07:00

Милионерите

2010-09-27T03:09:00.000-07:00

Mилионерите са толкова комплексирани момчета! Какво мога да направя за тях, освен да ги посъветвам: четете книги, никога не е късно за възпитание на духа, ала не книги за това как се правят пари...

Англичанката Маги

2010-09-13T10:37:00.000-07:00

Докато говорим с Маги за декоративните качествата на Албицията, "Бастър" - куче, което не престава да лае, заслужи отново името си, като нахапа една от фиданките. Тези малки фиданки, от които ще израстнат здрави зелени клони и нежни листа, а накрая и розови копринени цветове, ухаещи тайствено през цялото лято. Заради тези меки като коприна, пухкави цветове, в Америка този вид се нарича Копринено дърво. А вечер и при дъжд, хилядите малки листенца свенливо се затварят към клонките: свойство, свързано с японското име на Албицията- Спящо дърво.

Какво ли е накарало Маги да тръгне обратно на течението, обратно на движението на нациите, а може би и на цивилизацията: да дойде от Англия в България, в крайната къща на едно предпланинско селце? Маги чувства въпроса ми и разказва, че в Англия къщите не са на хората, а на банките. Виждам колко е щастлива със своята къща и с огромния си двор- в сравнение с английските" бекярдове", щастлива е най-вече от факта, че е неин и че всеки ден се радва на ослепителното слънце, на песента на авлигите, които сутрин я будят, както и мен междувпрочем... Все пак, тя е донесла със себе си умението да създава типичната английска градинка с билки растящи в саксии, с малки геометрични фигури изпълнени със заленчуци и пътечки от речен филц между тях. Десетината стръка високи домати са в чудесна форма, въпреки че никога не са третирани с препарати!

Откопавам две нови фиданки от моето "нърсери" за приятели, като и двамата се смеем на думата, чието основно значение е детска стая и ясли, а после и разсадник. Позволявам си да и дам съвет за малък жив плет в близост до басейна и се учудвам както и тя , че помня думата privet, английското име на Лигуструма.

Сбогуваме се като стари приятели и за сетен път се убеждавам, че истинските граници между хората се формират от степените на интелекта, а не от цветовете на някакви флаговете развявани от граница до граница...

"Паралелни светове"

2010-09-06T02:13:00.000-07:00

Владимир Свинтила

В своя досегашен творчески път художникът Цветомир Асенов е изминал едно значимо разстояние на размисли, търсене и експерименти /но не и на лутане/.
Принципът на неговата живопис е заявен в платното "Паралелни светове", чиято тема са губещи се и излизащи от една маса материални педмети и елементи на фигури. Това е кипяща маса, където предметното и фигурното се сливат едно с друго и произхождат едно от друго. Това съчетание е изпълнено с напрежение, фигурите и лицата са изтръгнати с усилие от гъмжащата предметност. Те представляват един отлично композиран ансамбъл, чиито основен принцип е деформацията. Деформацията у нас е по-често лошата рисунка. В деформациите на Асенов има много лирика. И ние си спомняме, че у Масон, Маргрит, Модилиани деформацията има точно лирически функции. Асенов е чужд на деформацията с експресионистичен характер.
В същия принцип са изградени две негови малки платна: "Жени на балкона" и "Haute couture". И тук в "гъмженето" на предмети и фрагменти на фигури доминира преди всичко линеарното начало. Доминират овалите , които се преливат. Това не е линеарността на големите легнали фигури с ренесансов характер, все пак е линеарност, при това напрегната.
Няколко платна на Цветомир Асенов с номера от едно до шест са обединени под наименованието "Лежащи фигури". Те са съвкупност от абстрактна предметност, това са фрагменти от непознати вещи, по-често с кристаловиден характер, където след подходяща извивка е монтирана една маска, загатване за "фигурност". Те са работени във високи, но угасени минерални тоналности, или обратното- в бледи земни гами.
Асенов ни казва, че и абстракцията има проблемите въобще на живописта: разграничаване в материалните характеристики, чувство за маса, напрежение на масата, хармония на формите. Всички уроци на класическата живопис магат да бъдат открити отново у този модерен живописец.
Асенов работи в имагинерни светове, които са паралелни на нашия, но в никакъв случай не са идентични.
Ако Асенов и Буюклийски представляват началото на нова Българска метафизична школа, която все пак е подобна на италианската на Кара и на Модилиани, то Буюклийски представлява принципа на самотата, а Асенов този на бликащия в предметите живот. Животът обединява фрагменти на фигури и на фантастични предмети. Те имат едно велико общо: битието! Те са! И това е тържество на творението, по- точно на сътвореното.
Цветомир Асенов е блестящ художник с цяла сюита от платна, с разработени принципи и уточнено виждане. Не като обещание , а като реализация.

_____
Статията е написана по повод изложбата "Паралелни светове" състояла се в галерия "Студио -спектър". Първо е отпечатана в брой 259 на вестник Демокрация, а по-късно в списание Галерия, 1997г, бр.6 и в списание Изкуството в България.

Сън

2010-08-31T06:55:00.000-07:00

Великани ме учат да пея. Учудващо за мен, може би поради респекта от високия им ръст, усвоявам песента, която е само припев. Накрая, с характерния за сънищата магичен похват песента се оказва картина. Достатъчно е да обходя патиниралата рамка на картината с поглед и музиката зазвучава. Не съм запомнил картината, както и хиляди други, които сънувам. Насън се ограничавам да ги гледам, тъй като смятам, че те са на друг автор. Знам че са родени от моето въображение, но насън рядко споря със себе си.
После сънят забързва и се сменя с по-малки сънища, а сетне и с банализираното утро...

Да го наречем Хикс...

2010-08-09T04:25:00.000-07:00

Срещам един тип, чиито име не мога да запомня. След пет минути вече съжалявам , че говоря с него. Знае за Париж повече отколкото парижани, без да е стъпвал там- художниците процъфтявали, галериите работели на пълен ход. Подхвърлям му, че продажбата на картина в Париж е събитие и се разчита основно на американски туристи. Самият той не пътувал , тъй като не владеел чужди езици, но междувременно е спечелил конкурс за преподавател в университет. Какво ли преподава на младите и интелигентни хора, както сам се изрази? Ако реши да бъде отшелник бих го адмирирал, но да нямаш глобален поглед за света, да не познаваш последните новости и класиката от оригинала и да живуркаш под крилото на незнанието, накичен с титли и дипломи, това не е само лингвинистичен грях. Този тип преподаватели е доста разпространен у нас и само пълния мрак въдворен от посредствеността, позволява да се скрие безличността им с благозвучните префикси: доцент или професор.
Хикс продължава да реди готови фрази, като последната, след сбогуването е : Радвам се, че още се бориш!
Ето нещо, което никога не съм правил. Борбата за мен е по-непоносима дори от сушата на пустинята и от омразният шум на топка удряна в гаражна врата. Винаги съм смятал, че на тепиха за борба се появяват само посредствени състезатели, плувнали в миризмата на безверието. През целия си живот съм работил за онзи, който ми е подарил таланта и изпитвам отговорност само пред него . Той ме свързва и с хора, които са моя опора и продължение на вдъхновението. Моята борба се изразява в укрепване на вярата и в разнообразяване сюжетността на сънищата...

Ателието на Дьолакроа в Париж

2010-08-01T13:17:00.000-07:00

Днес бях щастлив в малкия двор, заобиколен от притихнали средновековни сгради, в района на Фюрстенберг, докосвах старите зидове, които ограждат ателието на Йожен
Дьолакроа. Седях в неговата градина, под сянката на същото дърво, под което той е обмислял последната си картина и е правил синтез на небето и като не е откривал синьо го е замествал със сиво, ала днес небето е огласяно от скрити гларуси и шумоленето на японски дантели промъкващи се с малки крачки към стаята, към зеленото канапе, откъдето Дьолакроа е отлетял със своите ангели забрявайки палитрата си, за да я видим ние и да му занесем цветовете от които вече никой тук не се нуждае....
" Събуждайки се на другия ден виждам слънцето най-милостиво да гали сградите , които се виждат от моя прозорец. Гледката на малката ми градина и усмихнатия вид на моето ателие винаги ми носят чувство на удовлетворение. Моят дом определено е очарователен!"
Спомням си за тези думи на Дьолакроа, когато заставам пред същия този прозорец. Слънцето в този час вече не огрява готическите покриви, ала невидима вътрешна светлина обгражда студиото на артиста и тя е видна за всеки, който поседи няколко минути на удобните столове в градината. Дьолакроа работи в това ателие само няколко години, той идва на улица Фюрстенберг от Нотр-Дам-дьо-Лорет, за да е по близо до катедралата Сент Сюлпис, където изобразява на един плафон борбата на Яков с Ангел.
Може би Дьолакроа е избрал мястото на ателието си заради наличието на градината. Той е привързан към растителния свят и Жорж Санд свиделства в своите " Нови писма на един пътуващ": Веднъж го хванах в изблик на радост пред една жълта водна лилия, когато успя да разгадае чудесната и архитектура.
От няколкото запазени фактури от 1857, се научава повече за дендрологическия състав на оригиналната градина. Художника се е разхождал между малини, касис, лози и различни сортове рози. Ухаело е на мащерка.
Оставам още малко под сянката на кестените. Превеждам си мислено името на художника, като го разделям на части: Дьо-ла -Кроа. Някой, който принадлежи на вярата или на кръста, но със сигурност и на голямото изкуство...

Неделен въпросник

2010-07-25T08:43:00.000-07:00

Свети Августин ни напомня, че паметта помни дори забравеното... По този начин той ни дава надежда. Но кога се появяват облаците на съмнението и кой ги насочва към нас? Наистина има твърде голям промеждутък между светската вяра и религиозната, откъдето връщането е невъзможно и надеждата се подхранва от божествени видения. Свети Августин казва още в своите "Oткровения": Тъй като съзнанието му беше замъглено от образите на материалните неща, той не можеше да разбере духовните и вярваше , че душата му е част от тази на Бога...
Част от какво е моята и твоя душа, има ли колективна душа на човечеството, на отделните нации, на населените места? Кога една душа приема друга за приятелска и кога се дистанцира от нея? Какво предопределя посоката на нейното усъвършенстване-молитвата, поста, въздържанието или отказа от усъвършенстване и следване на библейските наставления за радост и веселие, тук на земята?
Така както правят многобройните туристи опиянени от магичния Париж и от дискретността на малките ресторантчета скрити в уличките на квартала Контрeскарп.
И накрая, кой ще ни протегне ръка, когато се сбогуваме с образите на материалните неща и със самите тях?
Съдовете за светена вода с формата на мида, в която се потапя ръката , преди да се прекръстим в началото на катедралата Сент Сюлпис са празни, вероятно от съображение за санитарна сигурност в горещото парижко лято...

Жена или кукла?

2010-07-18T14:38:00.000-07:00

Междуполовите взаимоотношения май не вървят добре, след като японците са така усърдни в усъвършенстването на женския робот, проектиран да замести жената и в любовното и амплоа. Женски робот, тъй като досега не съм срещал мъжки образци на домашен робот. Домашния робот очевидно наследява архетипа на домашната прислужница, която по-принцип се избира от съпруга и най-често фокусира еротичните му фантазии.

Но думата ми по-скоро е за необходимостта на човека да създава кукли. В Париж има интересен Музей на куклата- Musée de la Poupée, на стотина метра от Бобур. Експонатите там са създадени за забавление на децата, а не на възрастните. Тези изящни андроиди, облечени в коприна и плюш, плачещи и смеещи се, в костюми за опера или за сватба, отклоняват за малко вниманието на детето, докато родителите му общуват помежду си. Днес переверзността на въображението е разменило ролите, като в съвременен театър.

Трябва да сте съзерцавали безукорната плът на японките и високомерното им кокетничене с малките компютри на коленете си в кафето Старбъкс, недалече от Опера Гарние, за да си представите от къде е дошло вдъхновението на японските дизайнери и инженери. Тези момичета са на крачка от изкуственото тяло, от изкуствената душа /не знам дали не избързах с душата, тя е с друг патент/.

Спомням си как някога една възрастна жена извика на дъщеря ми: Не дръж така детето, ръцете му се удрят в паважа! Когато ни наближи видя, че детето беше куклата Сара, която като се наведеше изплакваше Мама, а като се облегнеше назад позлатените и клепачи размиваха детската и невинност.

Как ли ще трябва да усъвършенстваме сетивата си за в бъдеще , за да различаваме копието от оригинала и дали го правим сега, относно душите, които не са наш патент?

Някъде в метрото

2010-07-11T13:16:00.000-07:00

Някъде в метрото на Париж
мъж крещеше срещу новата ми шапка
току-що купена от Риволи:
"Какъв интелигентен вид,
аз също съм учил, но мама
ми казваше: пази се от SIDA*
и аз така и не се ожених..."
когато посегнах да отворя чантата си
мъжът извика: "А, сега господина ще извади револвер,
хайде стреляй, аз също съм учил, но мама..."

отворих Дарио Фо случайно на страницата за
"Въображението и ъгъла на гледната точка"
от Основно ръководство за актьора...

____________
SIDA - спин

В Париж, през Нюи

2010-06-18T04:37:00.000-07:00

За пръв път навлизам в Париж през един квартал символ на благополучие, на изисканост, преминаваща така леко границата на социалната перверзия. Нюи, лингвистично популярен и като Ньой, лицемерно свенлив в сенките на платаните и на по-черния от обикновенно асфалт. Благороден, с разточителни вътрешни градини, имащ вид на топос приютил аристокрацията, изоставила в бягството си от революционерите дантелените бонета и червения плюш. Не само защото и сегашните крал и кралица живеят тук.

В Цар Едип Йокаста казва "Не трябва да те плаши бракът с майката, много мъже са мечтали за това." Ако съществува урбанистична психология Нюи ще бъде пример на съвършенния градски квартал, който обслужва интересите на регидния и непроницаем Аз. Кралството/държавата/ се нуждае от непосредствено, по-близко ръководство. Версай отдавна е подарен на народа, както и театъра междувпрочем. Единствевеният архетипен материал, който кралят си запазва е властта. Това кръвосмешение е отдавна узаконено, ролята на Ришельо днес е паснала отлично на телевизията. Съвременната първа двойка се нарича Комплекси-Власт. Подобно на комплекса, властта не се намира под наш контрол, тя се подчинява на свои закони.

Скоро скелета на кулата на Айфел, мъгливо-синя, изплува в далечината и отвлича вниманието ми от социалния катехизис на този град. Тихият говор, космическото ускорение на метро номер 14, съботния броканте , който предлага от цялата колекция на афиши за полския театър до първообраза на вилицата . За плакатите на Томашевски ще чуя цяла лекция на павилиона, като господинът с едната ръка обрисуваше високата им цена в Ню Йорк, а с другата прехвърляше лист по лист творчеството на Хенрих. Томашевски ми напомни за Станислав Виспянски, а той ми върна спомените за тъжните градини на Ивашкевич...

Париж прилича на въртележка с животни-илюзии, ако не сте загубили детското си въображение и ги яхнете, няма да ви доскучае...

автопортрет на Виспянски

Сорбонни години

2010-05-28T10:18:00.000-07:00

В една биография за премреждията на Данте във Флоренция и по-скоро извън нея, тъй като той е бил осъден на изгнание до края на живота си, в тази книга се споменава за модата флорентинските младежи да получават образованието си в Сорбоната. Това най-престижно учебно заведение излизало скъпо на родителите и автора дава пример със съществуващата тогава единицата мярка за благополучие - "един работен вол". Десетки нищо неподозиращи волове на година, с други думи половината от доходите на едно заможно семейство. Париж винаги е знаел как да си осребри красотата и пази тази традиция до наши дни.

Спомням си как радостно изморени, след дълъг тур по парижките университети, завършил някак естествено при Сорбоната до Пантеона, седнахме в кафето до площада с фонтаните. Находчивия келнер веднага разпозна в нас чужденците баща и дъщеря, привлечени от френското образование и си позволи да ни сервира огромен сок и двойно кафе, без да сме поръчали такива. Не ги отказахме, приехме го за добър знак и ето трета година Сорбоната за нас е мечтаното ежедневие.

Парижани, които така обичат да са заобиколени с многообразие от култури, за да се насладят и чрез чуждите гледни точки на своята, произнасят вече без усилие името Ралица.

Написах "за нас", тъй като и ние надникнахме в бездънните библиотеки, медиатеки, музеи, неповторими театрални представления и сме свидетели на празничното, шик ежедневие на един приказен град. Град, притихнал като свещенно чудовище в сянката на платаните и на катедралите ...

На колко обикновени години се равняват три сорбонни години, може да ни разкаже само някой , който ги е преживял. Или ги преживява сега: на Пон дез ар, където вятъра танцува с косите и с копринените шалове на седналите направо на дървения мост момичета или утре в "Мad maker" на улица Cujas, така близо до бистрото с големия сок от портокали и двойното кафе...

Честит рожден ден Рали, гордеем се с теб!

Страст

2010-05-21T15:47:00.001-07:00

Днес видях своята страст отстрани. Попаднах на място, воден от свой приятел, което съдържаше толкова много страст към изкуството: продължителна, непретенциозна, сляпа. Полутъмно помещение блестящо от светлината на тази страст. Страст, не губила никога своята сила, страст издъхнала внезапно, но с ясното желание да съществува още и още и още. Да се превърне в глух прибой на морето, да заобля мрачния гранит с хилядолетия и накрая да го превърне в пясък, който да гали нежните нозе на непознатия плаж.
Страст , победила времето и сега втренчена в мен, като огромна нощна пеперуда, която очаква мрака, за да види светлината...
Днес погледнах тази страст отстрани. Аз живеех с нея и досега, ала днес видях страстта на друг човек към изкуството. Днес той ми предложи и своята.

Да приема ли?

Меломан, но в дюкян

2010-05-10T06:45:00.000-07:00

Продавачката на джаз не владеше основната характеристика на джаза, онази която го превърна в класика. Интерпретацията. Когато я помолихме за един диск с джаз, тя с учителска настойчивост и без следа от усмивка започна да ни наказва за проявенето ни невежество: " Какъв джаз: фрий, бибоп, куул, хард, модал, соул, фюжън, фънк, смууф, ейсид, ню ?" Представям си, че ако бяхме поискали Нина Симон на френски, сигурно щяхме да бъдем подложени на бой с пръчка, отменен толкова наскоро в Англия и никога не излизащ от употреба у нас, както междувпрочем и пушенето на обществени места. Нина Симон има такава песен и това е Ne Me Quitte Pas , на загадъчния Жак Брел, на когото никой не се наемал да изпълнява песните му и за щастие той сам се захванал с тази работа.

Продавачката на джаз не овладя интерпретацията и по-късно, когато имаше предаване в радио: започна да произнася цели изречения, но така и не каза нито едно собствено ...

Може би нивото на изкуствата у нас, където интерпретацията е най-необходима, са в постоянно начално развитие. Живост, лекота, остроумие, блясък- кой притежава тези базови качества, за да издига върху тях кулите на масовите изкуства? Киното не се прави с режисьорска книга, а с интерпретация. И с актьори, а не с артисти. В България се създаваха митове , подкрепени с държавни титли и после се повтaряха до безсъзнание няколко имена... Сега няма нито имена , нито изкуство. Относно имената и биографиите си спомням, когато поискали от Балтюс биография, той ядосано изпратил почти празен лист: "Небиография. Препоръчвам ви да разгледате моите картини."

Какво ли прави днес продавачката на джаз, мислите ли, че е започнала да пее?

La petite mort

2010-05-02T10:47:00.000-07:00

Една антична поговорка гласи : "Ако ти си, тя не е , ако тя е, ти не си". Левинас ни я цитира и ни уверява, че смъртта никога не е настояще... Преживяването на смъртта, според мен започва още в ранна възраст, когато докосваме за кратко старческите длани, учудващи ни със своята хладнина и наблюдавайки лицата, чиито гримаси понякога ни плашат. Кората на ствола на стария дъб също е напукана и тъмна, с върволици от мравки, пълзящи към короната и обратно, но птиците нямат притеснения от неговата възраст- напротив чувстват се уютно в сенките му и често утринните си песни започват от там. Този стар дъб е пълен с живот...

Смъртта е винаги наше настояще. La petite mort , малката смърт, както сполучливо на френски е метафората за оргазъм, ни съпровожда също прекалено дълго. За да достигнат просветление, тибетските монаси практикуват въздържание. Те са победили малката смърт, говори се , че някои успяват да победат и голямата. В продължение на цял живот се подготвят, противопоставят се, борят се с нея. Ние, останалите сме екзистенциалисти. Сливайки телата си, ние сливаме и душите си. Ставаме активни, покриваме тялото си с бронзов загар, ала натрупваме мрак в сърцето си. Смъртта ще ни изненада, както междувпрочем и раждането ни.

Отново Левинас: "Ерос е силен като смъртта...'

Сладкият мирис на люляк е проникнал в стаите на горния етаж през отворената балконска врата. В това ухание има някакъв вид забрава, антипатия към бъдещето. Точно над мен е изгряло съзвездието Малката мечка; многобройните пеперуди, нефритените бръмбари и усърдните пчели са напуснали кичестите цветове на люляка. Превъзбуден, той продължава да излъчва еротичната си миризма и в мрака, опиянен от хилядите му посещения днес. Малката смърт се наслагва така, както и спомените от прочетените книги в нашата памет, подобно цветовете на големите очи, които са ни привличали към la petite mort. Честите ми разсъждения за смъртта са моята подготовка за срещата с нея, не бих го правил така често, ако не се съмнявах, че интереса е взаимен.

72 часа

2010-04-19T10:13:00.000-07:00

Седемдесет и два часа, които съдържаха три залеза обагрени във венецианско червено, нощни песни на прелетни птици, настройващи вокалите си за голямото надпяване през май: начин на общуване, с който наподобяват французите- съкращаващи разстоянието помежду си също с лингвистичен маратон, седемдесет и два часа изпълнени с толкова много аромати, над които доминираше този на разцъфтелите ябълкови дървета.

Пътуване, приличащо на плуване в жълто-зеленото море от рапица, допълнено от меланхоличния албум на Стейси Кент, подарен ни от името на цвете, запазило лъчезарната си усмивка в средновековния Латински квартал и черпещо жизнени сокове от богатия хумус на театрален Париж.

Наличието на сирене Маскарбоне и на изкуствена трева от Германия в несъръзмерния по площ с размерите на малкото градче нов магазин, навява тъга за обединена Европа под друго име и под друго оръжие. Крепостите, капителите и мраморните статуи на онова време, сринати от варвари, сега търсени и откривани от нови варвари, напускат завинаги тази бивша римска провинция, а преди това и цивилизация на многолюдните Трибали. Старите къщи , които срещаме, изоставени от години , вече не се надяват на подкрепа, по-скоро очакват с примирение потоците на бурните пролетни дъждове да подкопаят основите им и да ги освободят от това нерадостно съществуване. Те са на детска възраст в сравнение с онези двестагодишни кокетки от малката улица Хиацинт , намираща се на стотина метра от Тюйлери, оживени и бликащи от живот, поддържани ежедневно от любовта към лукса и от козметика за домашно почистване...

Един приятелски глас от Лондон ме попита къде се намирам и ми се стори трудно да обясна всичко това в няколко изречения. Нима ако опишем достатъчно добре външния свят, който ни заобикаля, няма да опишем несъзнателно и вътрешния, този в нас?

И още към външният: нежните стръкове на Тагетиса, които ще красят цяло лято парапета на долната тераса, напрегнатото жужене на хиляди пчели още от сутринта в короната на трите дъба, облите хълмове покрити с ниска, тъмна трева, придошлите води на голямата река, лъкатушещото корито на малката река, отново празното щъркелово гнездо /какъв нескопосан архитект съм/, полутъмните мансардни стаи, но с топлината на замък и просторната гледка от втората тераса, откъдето се вижда колко голям е станал бора, пристигнал тук преди години в багажника на автомобил.

И накрая онези ръце, които са били и в моето начало и които винаги, както и сега , са скъпа милувка , които живеят заради очакването да прегърнат някой, който ще ги успокои и ще им върне незабравимата младост...

Пикасо и безплатното второ кафе

2010-03-19T11:11:00.000-07:00

Снимка: Гедеон, Миюки и Дейвид

Разговаряме с Деси и с Максим на кафе в средновековната тишина на Шведския културен център /11, rue Payenne/: аз търся ателие, Максим имал едно, но в Дижон, Деси смята, че е израз на лош вкус отхвърлянето на новите завоевания в архитектурата, Максим ни съобщава, че навремето на Пикасо му е отказано френско гражданство. Пропуснах да отбележа, че Максим работи в Музея на Пикасо, а Деси е архитектка в бюро, което се помещава в бившето студио на Ван Донген в Монпарнас.

Ето я новината- На Пикасо му е отказано френско гражданство- може би по времето, когато ексцентризма му преминавa границите на изкустото и прелива към редовете на френските комунисти, по същото време, когато правителстото на френските десни спира червените шансони на Жан Фера, починал наскоро в Антрагес, красивия юг. Жан Фера само възпяваше комунизма, но не посети никога страните от Източна Европа.

Милият Пикасо, гений , който нищо не искаше да изпусне, който ако можеше да открадне крадеше, който беше маниакално стиснат и мнителен, който беше вулгарен и дори жесток. Този художник-комунист, едва ли е изпитвал безмерната жажда за творчество, а реалния социализъм да му предлага съсухрена полска креда и няколко тубички застояла сепия с гарнитура долнопробен терпентин, който изравнява труда на художника с този на миньора... Никакъв помен от романтичните имена Монвал, Арш, Фабиано, Кансон, имена на хартия за акварел. Да се откажеш от многообразието и от интелекта, за да можеш да властващ над посредствеността и еднообразието, ето едно подходящо мото на социализма.
Вероятно ме смятат за крадец, когато се застоявам с часове в магазина на Дюбоа, на улица Суфло, а купувам само няколко пастела, но как да обясна на мадам, моята привързаност към изобилието, към възможността за избор, към радостта от стаеното вдъхновение в полутоновете на цилиндричните късчета пастел и в грапавините на хартията за акварел...

Колебая се дали да поръчам второ кафе, тук то е безплатно, ако си вземете и сладкиш. Какво е усещането, когато всеки ден минаваш покрай картините и скулптурите на Пикасо, питам Макс, ами никакво, отговаря той и аз се съгласявам мислено с него...

ps Прекалено критичното отношение към личността на Пикасо се дължи не толкова на временното му политическо лицемерие, колкото на сходството с негативните черти на характера, присъщи на повечето художници, вероятно неизбежни и припомнени и на мен през последния уикенд...

Паралелни светове

2010-02-19T08:12:00.002-08:00

Само за миг си представете, че съществува възможността нашия свят да е част от друг, достатъчно обширен, за да загубим знаците на ориентация в него, свят, координатите на който не са нито в миналото, нито в настоящето. Понякога попадаме в него, изненадани от видение посред бял ден, от внезапен полъх на близост към някой, който срещаме за пръв път , силует губещ се в тълпата преди да успеем да извикаме "Ако и ти мислиш, че тази среща не е случайна, то ..."

В изкуството изследването на вселените на въображението е ежедневие. Въображението -кучето водач, което разсънваме с двойно кафе или с изследването на статична форма използвайки тъмното пространство на "сепията" като негов протагонист . С такъв водач, подобен на механизма, който ни връща от дълбините на съня в нашата реалност, само след третия звън на алармата, сме в сигурни ръце: въображението е врата към паралелните светове, то изключва част от сетивата за сметка на други, по-малко развити, но притежаващи в излишък духовна мощ. Стига да не му се противопоставим със законите на гравитацията или със страховете си ограничаващи спектъра на Human Abilities.

В този миг, в който вярваме, че тези светове съществуват, песента на скритата птица ни се стува по-мелодична отвсякога, къдриците на красавиците на Ботичели, по-еротични от обикновенно , а разликата между живота и смъртта- странна измислица на посредствен философ.

Есенен салон в Париж

2010-02-07T13:32:00.000-08:00

Париж събира артистичния Олимп .Седмина българи защитаваха във френската столица родното изкуство.

Парижкият есенен салон променя своя облик и набира скорост. От седем години негов председател е енергичният Жан-Франсоа Ларийо. Миналата година от 2000 кандидатури са одобрени 700. Целта е да бъдат представени артисти от всички съществуващи стилове и направления в съвременното изкуство

Последната година Салона не се проведе в Гран Пале, който се ремонтира, а в аристократичния квартал "Отьой", така добре обрисуван от Марсел Пруст. Гладът да бъде открито новото, онова ново, което са търсили и преди сто години, се усеща навсякъде. А тогава, преди сто години, е било пред очите им, подписано с имената на Модилиани, Ван Гог, Сезан. При все че несъвършенството на сетивата е като че ли вечно, откривателският дух съществува и зарежда художниците с оптимизъм. Все пак неоценените навреме шедьоври днес са подслонени в красиви старинни сгради и дворци на Париж: Орсе, Соле, Лувър. Този формален реверанс на обществото не е променил правилата на оценяване; и днес истинският куратор пред входа на вечността е времето. Независимо че то не е единственият фактор, обикновено пътуването на картината към артистичния Олимп е равно на скоростта на светлината, ала с обратен знак.

В дългото почти километър хале на Салона звучи непрекъснато класическа музика, а внезапното изсвирване на полицейска свирка известява продажбата на поредния "сувенир". В дъното на Салона е разположено кафене, в което може да се поръча сангриа - червено вино с нарязани в него плодове. Едва ли има по-подходящо средство за възстановяване след дългите маршрути по парижките булеварди от този еликсир с поетично име. На чаша вино се срещаме с другите българи, чието участие в салона умножава произнасянето на звучното "бюлгари": Светлин Русев, Любен Диманов, Никола Манев, Николай Янакиев, Бойко Митков и Митко Андров и моя милост.

"Жени на балкона"/детайл/

Маршрути

Страхът на Дьолакроа, че градините на Тюйлери ще бъдат разпродадени като пустеещи земи и после ще бъдат застроени по американски маниер, се оказват напразни. Бяха разрушени халите, построени в 1851 г. от Виктор Балтар и станали символ на романтичен Париж. Днес на тяхно място е построен Форумът, търговски център с пет подземни и един надземен етаж, в прекалено американски стил, така дразнещ с тъмните си стъкла касетирани с алуминиеви колонки. Разположената срещу него величествена и спокойна катедрала Сент Йосташ, като че ли въздъхва примирено на новите времена и се радва, че малката градина между нея и форума носи имената на поети за своите алеи: Емил Бернар, Сен Джон Перс, Лорка, Арагон. Всъщност Париж е великолепен. Градът притежава стотици обособени пространства със собствено настроение Ако се разхождате в малките улички на старинния квартал "Маре" и си пожелаете величествени гледки, вземете метрото и слезте на спирка "Етоал". Няколко минути ще стоите стъписани, съзерцавайки Триумфалната арка, имайки чувството, че е прекалено близко до вас. Оттук тръгват двадесет авенюта, изберете най-обширното, най-прославеното: Елисейните полета. За неговото построяване Хаусман е разрушил няколко квартала, и то в далечния 18 в. На "Шанз-Елизе" има всичко: от скромната пекарна на Пиер, където можете да си купите топла багета почти в полунощ, до ултрамодерния магазин за парфюми. Не се притеснявайте от тъмнокожия пазач с мащабите на авенюто, той няма да ви попречи да вдъхнете колкото аромати пожелаете - и най-прочутата марка има мостра, оставена за вас. Опиянен от уханията не забелязвате, че навън те се повтарят в почти всяка жена, с която се разминавате. Вече се е свечерило и неоновият знак на Лидо проблясва отляво. Искам да видя Сена вечерта и вземам метрото до "Понт Д'алма". Гледката е удивителна! Кулата на Айфел свети в тъмно жълто, напомняйки на тотем от магазин за сувенири. От върха й три лъча са опитват да спрат мъглата, която пълзи по металния й ствол, изпращайки светлина наоколо. Съседният на мост Д'Алма фосфоресцира. Батомуш - малките туристически кораби са украсени карнавално и когато изплуват под арките на моста ви се струва, че откривате цветовете за първи път. ако се обърнете назад, бляскавият диск на Каросел ще изпълни хоризонта, а малко по-нагоре величественият Лувър крие съкровищата си в тайнствена тъмнина.

Портрет на Фернанд Оливие от Кис ван Донген

През деня, особено ако ноемврийското слънце не изглежда така студено, може да слезете по стълбите на кей "Отел дьо Вил" и да седнете на една от каменните пейки.

Сега вече нищо не ви разделя от Сена - поетичната артерия на Париж. На съседната пейка мъжът с филцова шапка и разсеян поглед над вълните, може да се окаже самият Жак Превер. Е, поне поетичният му дух... Монмартър Историята на този хълм е толкова известна, че никой не си прави труда да поставя указателни знаци към него. А в Париж мащабните карти са поставени на всяко по-голямо кръстовище и успокоителния надпис Vous ets ici върху тях ме съпътства навсякъде. Изчаквайки уличка от стълби, потънали в зеленина, попадам на малък площад с високи платанови дървета. Днес тук е толкова тихо и спокойно, колкото бурно и драматично е било, когато площадът се е наричал "Равинян". Сядам на една от пейките, които в славните години на Монмартър са служили за постаменти на импровизирани изложби на обитателите на "Бато Лавоар". Сградата, в която са живели и работили Пикасо, Ван Донген, Модилиани, Хуан Гри, Макс Жакоб, Андре Салмон и сега е непроменена. Все същият обикновен ламаринен покрив, карал Пикасо да рисува гол през летните месеци и малките капандури, на фона на които художниците взаимно са си правили портрети. Опитвам се да доловя в безмълвността на настоящето ленивите стъпки на Фернанд Оливие, любимата на Пикасо от онова време или кънтящите стихове на Макс Жакоб, но до мен достига единствено звукът на фотоапарат. Две елегантни момичета, познаващи златното покритие на този семпъл вход с надпис "Бато-Лавоар", се фотографират пред него. Моля едното от тях да ми направи снимка с моя фотоапарат, на същото място, на входа-изход на учителите ми по живопис. You are welcome, отвръща мило тя и докато светкавицата осветява мрачния днес Монмартър, дочувам ленивите стъпки на Фернанд и стиховете на Макс Жакоб:
Видение тъй странно тази вечер,
възможно е да ви е завладяло;
че ангел е пред Вас, видяхте вече,
пък то - самото ваше огледало.

Кис ван Донген
щастлива случайност Деси, която е архитект, работи в проектантско бюро, помещаващо се в някогашното ателие на Ван Донген, на улица "Анри Барбюс" в Монпарнас. Научил за моя интерес ръководителят на бюрото г-н Богарт е съгласен да посетя бившето студио и ето ме на мястото, където бе творил най-известният портретист на буржоазни дами в Париж. Една малка репродукция на негова картина е разположена високо в студиото като знак, че старият наемател може да влезе всеки момент и да продължи своята работа, работа на гений, останал верен на красотата в живописта.

Цветомир Асенов

вестник СтандАрт
Петък, 15 Март 2002

Детрониране на красотата /опит/

2010-01-18T00:00:00.000-08:00

В залата на могъщият Рубенс в Лувър се промъква криминалния Ян Фабр. След цяла вечност / почти 400 години/ изкуството на неговия съгражданин от Антверп е обикновен опит за детрониране на живопистта на средните векове. Невъоръжен, само с жалкото знаме на авангарда, носещо мотото "Малко поетично насилие не е излишно", Ян се опитва да се справи с потоците обеми на веселие и на могъщество на духа на среновековието, приели да се трансформират в картини под четката на майстора Петер Паул. Tози "ангел на метаморфозата", както сам се нарича е направил гробище в залата на Рубенс и ако не внимавате може да се спънете в тези обекти на изкуството и да получите снизходително мъмрене от охраната. Но как този тип стигна до тронната зала на Рубенс, Рембранд, Ван Ейк и Бош? "Фигаро" си задава същият въпрос: "Липсата на художествено съдържание в така наречените съвременното изкуство премахва разграничението между култура и липса на култура и ласкае егото на най-невежи в изкуството и в историята на изкуството. Но защо тази мания донесе този фарс в класическата музеи, и по-специално на Лувъра? "

С помощта на предателство от най-високо ниво, с меркантилната благословия на директор на Лувър, който за психоделичните превъплъщения на Ян /признаващ си, че изкуството го държи далеч от затвора/ е готов да превърне Лувъра в галерия за съвременно изкуство. От онова съвременно изкуство, което ни предлага неонова светеща в розово лента на лявата стена на галерията, а на дясната пулсираща в синьо. В малкия промеждутък на премигванията на нас ни идва мисълта "Сънувам ли тази глупост или я виждам реално?"

Изкуството очевидно боледува, както боледуват и художниците, които го създават. По-интересно е дали тази вече епидемия може да се излекува с нещо друго освен със стрък трева и хапче Апокалипсис?

Париж, лятото на 2008

Мария Магдалена, оцветено дърво , 16 в. Лувър

Oбщото между Париж и София

2009-12-18T09:16:00.000-08:00

"...La neige nous met en magie
Blancheur étale
Plumes gonflées..."
Anne Hébert

"....Снегът ни омагьосва
Белота в застой
Бухнали пера..."
Aн Ебер

Групата високи елхи пред Пантеона покрити със сняг и като че ли израстнали тук. Декоративните качулки на вталените сака влезли в употреба и лицата под тях, като че ли не толкова усмихнати. Ресторантските маси на улица Муфтар вече са излишни. Автомобили покрити със сняг. Изненадани лица и щастливи, че природата ги е направила отново деца. Скулптурите на Майол , в двора на Лувъра, със снежна драперия, отново еротични. Елегантността на модата все още не отстъпва...колко много идеи връхлитат днес Жан Пол Готие... Детските колички нямат предпазен полиестерен чадър. Млад мъж beau comme un dieu /красив като бог- това е буквалния превод, мерси Рали/ лежи на снега с разперени ръце. Малък Христос. Сена поглъща снежинките като моночастици на първородната енергия останала от ехото на Големия взрив. Малка улица с импровизиран траплин за скейбордисти. Публика... Отново Тюйлери. Зелените градински столове около голямото езеро са свободни/ през лятото борбата за тях е езическа/. По средата на езерото ято от чайки, в периферията замръзнала бяла ръкавица и виолетова панделка за коса. Не е обект на изкуството, останал от фестивала за съвременно изкуство /FIAC/ - автор е Снегът.
Един Париж, който днес малко прилича на София.

Машината на Тюринг

2009-12-06T11:11:00.000-08:00

Понякога ми липсва онази програма на абстрактната машина на Тюринг, която би ми подсказала какво да направя, ако в съзнанието ми е попаднала натрапчива мисъл, невъзможност за избор на идея за картина от стотиците идеи за картини или желание ми за общуване с лица, без да знам подробности за тяхното ДНК . Машината на Алън Тюринг в такива случаи би дала безпогрешна инструкция, облечена в алгоритъм /каквото и да означава тази форма на безполезна дисфункция за мен/. Поне моето въображение придава на тази машина платонов фундаментализъм, нещо като идея за по-голям брат натоварен с мисията на грижовен психоаналитик. Тези съмнения относно скритата ни виталност скоро щяха да се изпарят в елегантния вътрешен двор на Шведския културен център / 11, rue Payenne / отпивайки от втората чаша Brescout, омаян от северната красота на момичетата поднасящи виното, от безупречния шепот на тълпата, от прекалено делничния костюм на посланика...
Защо ли ми се иска да оставя този текст недовършен...

Домейн на непознатите езици

2009-12-01T10:31:00.000-08:00

Днес попаднах на японски /или корейски?/ текст, от който нищо не разбирах. Буквите - красиви рисунки, малки стилизирани фигурки: йерархия на линеарната структурност . Познато усещане за неизвестна цивилизация, ала накрая като в театър Но, репликите остават безмълвни.
Никой не ме е обучавал на този език и аз само знам, че това е пълноценен език, на който може да се опише плача на дете и тъгата на листопада, но това субективно познание не ми помага да разбера конкретния текст. Ако познавах източните езици щяхме да се забавляваме повече с Кьом Лий, когато той разпознаваше корейките в гръб / не винаги успешно/, преминаващи покрай витрината на Старбъкс до Опера Гарние, където се срещахме на кафе през миналото лято. Днес в парка слушах гласовете на птиците. Усещам, че те говорят помежду си, при това поетично, но тази тяхна комуникация остава тайна за мен. Никой не ме е обучавал на езика на птиците. Зрението и слухът имат своите лингвистични производни, остава само да намеря подходящия учител и разказите на Авлигите долитащи от далечния Мадагаскар ще станат мое ежедневие напролет.
По-трудно разрешим е проблема с интуицията. Очевидно тя съществува, следователно има и лингвистична производна: може би едва доловимия вътрешен глас, слаб като дихание, безпомощно тих- оправдание, което ни позволява да го пренебрегваме постоянно. Този вътрешен глас е моят единствен обструктор, приятел и съветник. Той и респективно, интуицията , тази критична двойка се разполагат в пространството на изкуството и жонглират с крайните оценки на бъдещия успех или неуспех на създаденoто вече произведение.
Барт казваше, че речта не може да се дава, но може да се посвещава. Посвещавам този объркан текст на интуицията -един език, на който сами се обучаваме и чието търпение към нашето невежество е безгранично.

Свинтила- последната ренесансова личност

2009-11-30T07:57:00.000-08:00

Спомените ми за Владимир Свинтила са кратки, с разменени лица и места.В тях присъства стая-библиотека, няколко задимени кафенета, галерията на Стефан Банков на улица Ангел Кънчев, енергиен поток от ерудиция, поток, на който няма какво да противопоставиш.
Още: едно литературно представяне в Софийския университет /посмъртно / на книгата Етюди по народопсихология на българина , среща на която Иван Славов от страната на живите не показа нито достойнство, нито смирение. Моето кратко изказване прозвуча неубедително тихо... Обширен и научен подход от Красимир Делчев, раздаващ се напълно за каузата Свинтила.
И още: едно присъствие на ведрина в Свинтила и деловитост на просветител, който иска да надбяга времето, да спре задъхан на пейка в парка и да осмисли мястото, което заема в обществото. От дневниците му разбираме, че борбата за моралното оздравяване на нацията е била негово битие. От тази пейка поглежда замислен към водните лилии и въздъхва облекчено, когато вижда как красотата им се плъзга по страниците на неговите книги, на неговите преводи, на собствените му стихове.
Като деца мечтаехме за смуглата лейди, с превода му на Шекспировите сонети, по-късно живопистта ме срещна в Париж с Любен Диманов, художника, който ги илюстрира , а преди това Свинтила отдели една страница от живота си за "Паралелните светове", публикувана във в. Демокрация, по-късно в списание Изкуството в България и в списание Галерия...

" Паралелни светове" 140х200см /частна колекция, Белгия/

Контрабас в Монмартр

2009-11-13T12:26:00.000-08:00

Беше един есенен следобед, от онези, в които парижката мъгла ме повлича след себе си и за да се стопля избирам дълъг маршрут, накъсан от посещенията на десетките книжарници по пътя , в които ръцете възвръщат топлината си, а душата изпада в екстаз при допира на изящните томове избрана поезия, избрани репродукции, избрана словесност. Всеки път се учудвам на съвършеното оформление, подчинено на съдържанието на книгите и си представям тези томове- съкровища подредени в библиотеката на моята градина. Както казва Цицерон, ако имате библиотека и градина, то имате всичко от което се нуждаете. Засега книгите и градините са разделени...

Пътя към Монмартр е възможен от много посоки. Избирам тази, която започва от метро Трините. Дългата улица Бланш, площад Абес, стълбите на Монмартр, музеят на Дали. Там, застанал в края на терасата, откриваща безукорна гледка към Париж, подобно на модерен Пан, свиреше той. Мъжът с контрабаса. Тъжните, хриптящи звуци усилваха есенната меланхолия, почти невидим зад инструмента, поклащаш се в бавния му ритъм, неговата музика хипнотизираше всеки, който я приближи. Изменчивият полукръг на почитатели пред него, потънали безмълвно в ниските акорди на импровизираната мелодия, усещаха че този контрабас не свири, а говори с гласа на Монмартр... Металния звън на монетите, които попадаха в старата шапка, ни връщаха за миг в реалността. Мъжът и контрабаса приличаха на скулптура, направена от онзи ефирен, непознат и до днес материал, за който някога мечтаеше Есенин ...

Откъс от книгата "Париж, видян от един художник"

Nomen omen

2009-11-03T16:22:00.000-08:00

Латинската сентенция Nomen omen обикновено се превежда като Името е знак, като под знак се разбира предзнаменование за съдбата на човека, който го притежава.

Искахме да я наречем Хана, но не ни достигна решителност. Тя се роди в осемдесет и осмата година и когато стана на двадесет сама откри, че на 88 страница от малкия роман Монтаук, на любимия ни Макс Фриш е написано, че неговото предпочитано цвете се нарича Ралица.
Имайки за кръстник такъв умел разказвач, есеист и драматург, на никого не направи особено впечатление, че тя се ориентира към театъра. В елементите на генната и спирала , театърът вече беше заел позиции чрез увлекателната любов към него на моя баща и неин дядо... Ако децата , по някакъв мистичен начин изпълняват неосъществените желания на своите родители и прародители, то тя преброди надлъж и нашир парижките театри, прави го и тази вечер, като поглъща със сетивата си всяка стъпка, всеки звук на постановката на театралната група на Пина Бауш, в Théâtre de la Ville.
Основното значение на Ралица е цвете, а в други тълкувания произхода на името е свързан с елемент от ралото, инструмент притежаващ метафизична упоритост в поддържане цикъла на живота. Вярвам, че тези две значения и тайствените им връзки с други имена, с други съдби, са добър знак и пожелание.

Клод Леви-Строс се превърна в мит

2009-11-03T14:11:00.000-08:00

Клод Леви- Строс, който откри при пътешествията си в затънтените гори на Амазонка, индианска рецепта за дълголетие и за работа с максимален капацитет на интелекта, вече е полетял между духовете на героите от своите легенди. Ако е вярно твърдението на Борхес, че умирайки писателите се превръщат в книги, а аз му вярвам всеотдайно, вече мога ежедневно да общувам и с Клод Леви-Строс.
В "Ревнивата гръчарка" попадам на описание на мит за племе от Южна Америка, в което само мъжете се занимава с грънчарство: "Когато те искат да правят гърнета се оттеглят в гората, за да не ги наблюдават. Докато продължава работата им те нито ядат, нито пият, нито уринират, нито имат сношения с жени..."
Какво пълно познание за изкуството, не само на грънчарството са имали тези, уж първобитни племена и как умело Строс преплита митичното и съвременното. Пак в "Ревнивата грънчарка" четем:
"Слънцето се качва на небето, където живеят по-големи от нас хора...Нашето слънце слиза в морето и излиза от долната част на земята, където живеят джуджетата. Всичко в този свят, в който живеем е по-малко. Над нас съществува друг свят, в който всичко , хората, дърветата, абсолютно всичко е по-голямо".
Вярвам, че е така и попътен вятър , господин Клод Леви-Строс...

На човека, който видя ангел

2009-10-18T13:19:00.000-07:00

Зрителю, обръщам се към теб, който имаш непростимото качество да оценяваш безпогрешно двата часа магическо време. Помниш ли как в миналото изкачвахме развълнувани стълбите на кино Витоша и краката ни не усещаха допира на стъпалата след филмите на Тарковски, колко леко ни ставаше , когато белите завеси се издуваха като платната на кораб в Жертвоприношение, а ние усещахме че плуваме с мечтите на героя на Ерланд Йозефсон...

Да, доброто кино създава мечти, а лошото възпроизвежда реалността.

Спомняш ли си също, как отиде и си купи цигари, за пръв път в живота си , след До последен дъх на Годар? После седна в парка и заплака, усещаше, че макар и трагичен, живота на Мишел беше хиляди пъти по-истински от твоят живот, предпочиташе и ти да прегърнеш за миг Джейн Сиберг, да изпушиш последната цигара с нея и това да бъде и твоя край..

Ами онази вечер, след прожекцията на Хаос, на братя Тавиани, помниш ли как отидохме на алеята с дъбовете, с канелени вече листа и омаяни слушахме тихият дъждец на листопада, тъкмо като във техния филм... Нали и това е изкуството- да покажеш тайната на реалността, да ни намигнеш с умния си поглед на художника, останал дете. Но какво прави един режисьор изключителен, какво го поставя над реалността, а мечтите му стават и наши мечти? И как друг колкото и да търси тайствени сюжети, каквито и "звезди" да покани на собствения си квартален небосклон, той пак ще остане в сянката на онези, които имат предимството да бъдат искрени! Не доказа ли вече историята на световното кино че сюжета може да бъде изписан на гърба на кибритена кутийка / Трюфо-Годар/, а резултата от екранизацията му да ни вълнува с години ...
Защо ти припомням това време, защото може би ти , любезни зрителю, подобно на мен, си очаквал промените в обществото да доведат до промени и в изкуството, да му вдъхнат повече живот, а защо не и да му подарят крилете на желанието. Уви...

В една страна , така богата на изкуство, наречена Франция, има такъв обичай, да го наречем изискване на Министерството на културата и на комуникациите , та този държавен орган изисква определен брой публикации на преподавателите в държавните висши училища за всяка година. Тези публикации в областта, в която преподават, показвали че те са в крак със съвременното изкуство. На всичко отгоре строгият крал Саркузи /на галено Сарко/, изисквал от "подчинените му преподаватели" публикации не само във френски, а и в амеркански издания касаещи съответните специалности! Защо ли, просто там нивото било още по-високо, да не повярваш, нито следа от френския национализъм.

Но защо, какво общо има тази приказка с нашата действителност , а още повече с българското кино? Прав си, като че ли няма много общо... но все си мисля, че българските режисьори използват между един и три процента от възможностите на киното, най-вече защото си мислят, че киното е напълно самостоятелно изкуство. И Националната ни академия за фимово изкуство произвежда технически режисьори, а не личности, още по-малко артисти/ не в смисъл на актьори/. Ако перефразирам репликата на Мишел Поакар /от До последен дъх/, българските режисьори правят филми за селото, но не го обичат, правят филми за града, ала го ругаят, правят филми за морето, но не знаят нищо за него. И какъв е смисъла на тази Академия, след като истинските творци никога не стават преподаватели, тъй като са заети със своето собствено усъвършенстване? Не е ли опасно тогава да имаш за учител посредствен режисьор ?

В преамбюла исках да напиша, че хвалебствената критика посипва рози върху трупа на режисьора, а в епилога ще ви призная, че името на този материал в черновата ми беше "Защо няма да гледам Козелът на Георги Дюлгеров". Един филм , който наистина няма да гледам, нали зрителю се досещаш защо...

_________________

На човека, който видя ангел е епитафия на гроба на Тарковсkи в Ste -Genevieve-des-Bois, недалеч от Париж

Филмови герои

2009-10-02T21:46:00.000-07:00

На Рали

Не ви ли се е случвало понякога да искате да бъдете филмови герои. Не ви ли е изкушавала, поне за миг, ролята на онзи тип с килнатата назад шапка - не сте ли си пожелавали неговата усмивка, неговото чувство за хумор и дори неговата приятелка? Блестяща както винаги, и по правило звезда от Холивуд. Да бъдете за миг на негово място, да слизанете надолу по Шанз-Елизе и да заговорите съвсем непринудено момичето, което предлага Ню Йорк Хералд трибюн, а после вместо него да му предложите да ви придружи до Рим и да си прекарате една прекрасна седмица с неговите остроумия и с неговата цигара в уста? Или пък с нейната лекота на поведение и с нейната чаровна усмивка...
Но вие съшо слизате по Шанз-Елизе и отивате към Конкорд, само че никой не ви снима, пред вас няма фарт, който ви плъзга към върховете на славата и ви прави път в разнородната тълпа , заради която избягвате този красив булевард. Вие също срещате изненадания и очакващ поглед на момичето, с което се разминавате на кръстовището на улиците Суфло и Сент- Жак.

Тя е дори още по-красива и прилича на изплашена сърна в този каменен квартал , лишен от зеленина и влюбен в своята "латинска" история... Ако я запитате с началните думи на чеховата Чайка, защо е облечена в черно и тя ви отговори, че скърби за своя живот, тогава би се получила една чудесна любовна история. Да, но в този момент никой не ви снима и няма кой да ви подаде репликите, така че вие продължавате самотен надолу, към Сент Жермен, а тя влиза в книжарницата с много албуми.
Зашо ни е трудно да живеем без сценарий, без увереността на режисьора, без режисьорската книга, в която е описана всяка наша стъпка и всеки наш жест.

Или пък онзи младеж с белия шлифер, криещ се зад Льо Монд е вечно недоволния сценарист, мъжа с телефона е режисьора, който иска да смени актьора на главната роля, а есенните листа, нападали през нощта са прикрили следите от релсите на фарта в парка Шоази.

Имаме шанс, тъси се актьор /актриса/ за главната роля...

Само моите очи го видяха

2009-09-25T12:19:00.000-07:00

Вчера се опитах да намекна колко непосилно за един живот е израстването в областта на изобразителното изкуство, процес, на който началото и края са забулени в мъглата на субективността, а днес бях безцеремонно запратен в нивата на "леките изкуства"/от приятели/! Живопистта- лесно изкуство, тъй като е подвластна единствено на артиста, той рисува когато си поиска, спи до обяд, вечерта се лигави пред едно Коантрьо със своя модел, който по правило е и негова любовница. Кой не би завидял...

Борбата с демоните, опитите за летене с ангелите, астмата и синдрома на Мениер,
които се редуват като ходове на шахматисти, смазващия товар на неизвестността, непродуктивната слабост на известността, болезнената раздяла с всяка картина/аз боледувам- с температура и с всичко останало/, бягството от еднообразието като от предстояща среща на випуск набор...., противоречивитe срещи с галеристи /изключвам тези със Селин/, транспорт и опаковка, страхът от повторението, пословична неосведоменост на масите, законното превръщане на картината в стока, комерсиализирането на галериите-сполучливо наречени от Патрик Тело "Агенции за недвижими имоти", премахване на чудесната цветова серия на боите Рембранд от новите собственици, синдрома на апатията след създаване на забележителна картина и накрая невъзможността да срещнеш красива жена и да не я погалиш по утробата... това е малка част от ежедневието на художника.

Ех, приятели...

Спомняте ли си Месоние?

2009-09-23T07:50:00.000-07:00

Kaк се става художник?

Бях забравил този наивен въпрос, който едно момче ми зададе в ателието преди много години. Спомних си го сега, когато прекосявах дългите парижки маршрути
в търсене на местата, в които художника среща човека, за който е рисувал една картина. Признавам си, избягвам галериите на Матиньон и тези на Плас де Вож. Търся онези места, на които миналото не е засенчило настоящето. Местата, които са били оценени от хората на изкуството и на които златния прашец на съвършенството е оставил следи дори по старинните настилки. Какво неoписуемо блаженство изпитвам, когато си купувам четка от
магазина за материали в пасажа Шоазюл/ Passage de Choiseul/, магазин от времето на Луи XVII, наскоро при ремонт откриха оригиналната врата и сега входът е през нея, входа за онези, които искат да бъдат художници...
Та как се става художник-можеш и да не разбереш, че си станал-в бързината на информационното ни ежедневие или пък да станеш академик в опит да преодолееш комплекса, че някога си искал да бъдеш художник.
____________________
Месоние- френски художник, съвременник на Дьолакроа, академик , ментор, продаващ картините си на фантастични цени благодарение на положението си в обществото; днес той е напълно забравен...

Българският Пантеон

2009-09-18T11:38:00.000-07:00

Какви герои трябва да има България, за да заслужат Пантеон, подобен на френския?

Спомням си, че в съчиненията, не в есетата, тъй като в есето се заражда свободата на духа,

та в тези ученически съчинения ни беше много трудно да намерим героическата тема в съвременното, нивелирано ежедневие, макар че "другарката" твърдеше друго...

Сега с книгата си "Мавзолей" Ружа Лазарова, която си спомням като едно симпатично момиче, с вечно насълзени очи, показа че всъщност целият ни живот е бил героичен...

Мисля, че точно на онези хора, които изживяхме, преживяхме и надживяхме тази, е добре-гадост, ни се полага Пантеон, но вместо с кости, могат да бъдат изложени обикновенни фотографии, макар че така или иначе Бог разпознава доброто по-добре от нас...

Улица Луис Вайс, Париж

2009-09-15T13:09:00.000-07:00

Отдавна не е тайна , че френските галеристи не разчитат вече на американските туристи-мода, поставена от времето на Гертруд Стайн. По правило инерцията следва ентусиазма на своите създатели , и сега има стотици празни галерии, запустели църкви на съвременното изкуство-днес, тълпите са само пред музеите. Допускам, че низходящата градация е заслуга едновременно на художници и на ценители. Едните се оправдават с невежеството на масите, а другите с елитарната себичност на артиста. Резултатът е налице и на една минаваща за модерна парижка улица: Луис Вайс. Разположена в комплекс от сгради на офиси и университети, галериите в началото са няколко, но подхранени от аромата на парите/ парите в Париж имат аромат/ и от интелектуалната любопитност на студентите, те бързо се размножават и достигат повече от дузина.

Ако се разходите днес по улица Вайс, то ще се натъкнете на останките на една несъстояла се победа на съвременното изкуство, между които няколко гигантски поп-червила на Джорджо Лавери /Giorgio Lavery/ в галерия Студиоло.

Новините от Брюксел

2009-09-11T10:03:00.000-07:00

Не, не става дума за Европейският парламент. Който е посещавал Брюксел знае, че малкото момче, което прави пиш-пиш от толкова много сувенири, фотографии и от прочутата си скулптура е по-известно от Европейския парламент. По-известно е от легендарния, неповторимия певец и композитор Жак Брел/ певец, тъй като никой в началото не е искал да изпълнява песните му/, по-известно е от Верхарн и от Орта.
Но думата ми е за традицията, която се запазва през вековете и благодарение на която можем да видим оригинален първообраз на първите дървени тоалетни, да седнем в кафене със същите столове и атмосфера каквато е имало и преди сто години, да съзерцаваме катедралите и сградите шедьоври на Големия площад.
По-скоро си мисля за спокойствието и за мъдростта на тази, така наречена Западна цивилизация, дори арена на войни и революции, каквато е била,тя съхранява, възстановява, вдъхновява се от изкуството, от архитектурата, от финните вибрации на взаимоотношенията...
За това не ме порази, само ме изненада една лека кола , предполагам че е на около сто години-открита, движеща се в своето платно с достолепието на техническото развитие, на античен документ. Персоните в колата бяха с костюми от почти същата епоха, не, не бяха снимки на филм, но аз самия бях "филмиран" , на жаргона на малката ми дъщеря...

Магерницата на Рилския манастир

2009-09-04T07:24:00.000-07:00

Когато поискаме да покажем вдъхновяващо място от България на двама чужденци в рамките на един единствен ден , комбинация от природа и от цивилизация, едновременно красиво и запомнящо се, обречено да бъде символ не само на вяра, но и на естетическа култура ,а и на историческа хомогенност, то отговора е само един - Рилския манастир!
Е, тук всичко си е наред- необикновен декор от планински хълмове, изящна църква с екскурзовод на испански, който бърза да съобщи всичко за чудотворната икона, за заслугите на Борис II към евреите, а още и магическо усещане още в двора, на неравния калдъръм.
Традицията е запазена и с малката театрална лавка, на която се продават мекици. Пластмасовата кутия с пудра захар циркулираща между пет маси я предлагаме за зареждане,така както и преди десет години. Предпочитаме този вариант, отколкото да дадем 15 евро в Париж, декларират нашите приятели чужденци и ние се успокояваме, вече не ни е така неловко...
Новото в манастира са няколкото сувенирни магазина, в които може да откриете и магнит за хладилник с образа на Свети Георги. Защо не, в Библията няма нарочен текст, който да забранява това, а Бог е знаел, че един ден ще има и хладилници ...
Моето преживяване беше свързано с Магерницата на манастира. Автентична, опушена, черна, с огромен комин, който напомня на шедьовър на съвременното изкуство. Изграден от ветрилообразни елементи, които му придават нова сферичност, тази майсторска изработка ме развълнува по същия начин, по който се вълнувах от анонимните строители на готическите катедрали в Париж. Трите огромни казана си бяха на мястото и оставаше само електрическите крушки да бъдат заменени с истински огън, за да се изпълни помещението с аромата на тайнственото, духовно ястие. Едва ли- отчуждението на православието от масите следва законите на всяко друго отчуждение, а то от своя страна е в плен на космическия закон, според който два предмета в нашата вселена се отдалечават с все по-голяма скорост един от друг!
С пожеланието за чудо- Магерницата да заработи и всеки гост на манастира /по желание/ да бъде нагостен с божията любов, си тръгваме под внезапния дъжд, оросил само района на манастира. До следващите чужденци...

2009-08-28T04:26:00.000-07:00

Цветомир Асенов влезе в каталога на "Друо"

Щом художественият обект следва своята вътрешна динамика, ролята на художника е да запази неутралитет, споделя младият зограф

В последния каталог на световноизвестната аукционна къща "Друо" е представен с две картини младият български художник Цветомир Асенов. Луксозното френско издание е поместило и кратка биографична справка за нашия талант. За високото признание на Асенов говори и фактът, че другият представен художник от български произход е Жул Паскин. Двамата са в компанията на творци от ранга на Дали, Миро, Сезар. За "Стандарт" Цветомир Асенов предостави свои белетристични наблюдения върху философията на живописта и светлосенките на изкуството. (На снимката - една от неговите най-прочути творби - картината "Около книгата")

Концептуалният Леонардо

Изглежда, че докато се е забавлявал, Леонардо да Винчи е поставил основите на концептуалното изкуство още в края на 15 век. Често се случвало да му поръчат за придворни тържества от прословутите изящни механизми, които създавал, а в други случаи правил това за собствено удоволствие. Веднъж с помощта на ковашки мехове надувал балони от животински произход и когато тези безцветно-чудновати образувания изпълнели ренесансовата зала за прием, на гостите не оставало нищо друго, освен да напуснат помещението. Според Леонардо този процес символизирал израстването на гения, а отсъствието на хора около него - самотата, на която е обречен. Гледна точка ...Как се стигна до подмяна на основното качество на изобразителното изкуство: силата на непосредственото въздействие с интегралната схема на вторичната етичност? Днес изкуството се нуждае от преамбюли, каталози и всеотдайни куратори на изложби, за да се осигури първоначалната осведоменост на посетителя, изкушил се да попадне в залите на прагматичната субкултура. Тъй като притежаваше твърде много време за размисъл в самотата на своето творчество, художникът прозря, че не може да възпроизвежда повече класика за съвременните, нови общества, но дискретно продължи да се обявява за пророк - този път с пълния арсенал на технологичните средства. Само че от това загуби изкуството: езикът на изразните средства се канонизира от фондациите, а тъй като на личността се отделя повече внимание, отколкото на художествения продукт, то артистът се превърна и в търговски пътник.

(Останалите белетристични наблюдения на Цветомир Асенов върху философията на живописта очаквайте в понеделник в "Стандарт")

стандАРТ Рубрика
Неделя, 28 Май 2000г

Отел Друо

2009-08-25T10:33:00.000-07:00

Търгът на аукционна къща Rossini тази пролет не се състоя.

Париж отдавна е преситен. Не, че няма и днес автори с проникновенни творби, не че липсва публика-на някои вернисажи достига до няколко хиляди- на Есенния салон, на FIAC, на есенния фестивал. Публика, която търси, както винаги е търсила шедьовъра, с жадния поглед да го види първа, да го забележи и да го оцени преди другите... Ала усещането, че нещата се случват след финала, един цензуриран и закъснял римейк на едно по-бурно време, време, в което Годар снимаше, а Перек наблюдаваше пешеходците и автобусите от кафето срешу Сент Сюлпис и създаде една лингвистична снимка в рамките на три дни. И днес може да видите млад човек с бележник в ръка да прави опит за моментен етюд на същото място, седнал срещу реставрирания фонтан, чиито лъвове никога не се мокрят от преливащата вода. Ала днес не е същото- трафика е преситен, а и как да опишеш цвета на чадърите и дъждобраните на толкова много двойки.?
Изкуство, което е остаряло. Самотно, не много жизнено, смели идеи, но представени предпазливо, като движението на възрастен човек, опитващ всяка своя крачка първо с поглед , а сетне и с бастуна си. Съзнателното вдетеняване е вече традиция в живопистта и утвърден стил, но и тази психологическа стъпка имаща за цел да представи творците като деца , а възрасните като родители и те да засвидетелстват своята любов отново и отново, вече е непоносима.
Колко много те обичам бабо, колко те обичам дядо –и това е всичко. Съвременното изкуство е пансион за възрасни хора/ и аз много обичам баба и дядо/ , а обществото му е създало безценна огърлица от фестивали, биеналета и перлени галерии в най-хубавите кварали на Париж, но усешането че художниците са се превърнали в субстанция на комерсиализма не ме напуска и днес...

“Човек не можеше да живее дълго в трескава лудост. В този свят, който обещаваше много, а не даваше нищо, напрежението беше много силно.Тяхното нетърпение беше стигнало до крайност. Един ден им се стори, че им е необходимо убежище. Животът им в Париж тъпчеше на едно място...” откъс от “ Вещите” / Les choses/ на Жорж Перек.

n.b. Отел Друо- здание в Париж, където се провеждат търгове.

Жорж Перек

Иракли

2009-08-10T04:15:00.000-07:00

Семейство диви прасета ни наблюдават от дясната страна на пътя , като едновременно си похапват позасъхнала трева. Спираме след друг любопитен автомобил и ги разглеждаме отблизо. Черни, леко уморени от пълнотата си и с коса /четина ми е неприятна дума и сега я погребвам в моят лексикон/, коса, току-що преминала през ръцете на фризьор, за да добие предизвикателно и малко агресивен вид това добродушно семейство, което не ни възприема като враг . Стефан използва този факт, за да фотографира. После фамилията им се оттегля в горичката в търсене на смокинови дървета...
Паркираме колата и пред нас се открива внезапно онова, което поетите използват за вдъхновение, влюбените за афродизиак на своята любов, а малкото останали летовници в този следобеден час за разговори под погледа на нещо невидимо, но притежаващо сърце, започващо да тупти и в нас. Сърцето на Иракли.
Милиони години, каквото и да означава това, морето се е плъзгало по нажежения пясък, за да целува брега в желанието си да се разхлади в сянката на дъбовите гори, акустирали на последната възможна точка, на самия бряг. Всеки път, когато излизам от водата и погледа ми обхваща релефния бряг отдясно, проточилия се километри плаж и тъмната зеленина на ниските хълмове отляво, се чувствам благодарен , че на етап на своята еволюция съм попаднал на това изумително място. Звука от всяка следваща вълна ме убеждава , че чувам ритъма на тайственото сърце на Иракли и си струва да живея по-вдъхновено, по-първично, по-сетивно...
Отблизо водата е набраздена на многобройни дребни вълнички, като онези, които се виждат от овалното прозорче на самолета, когато прелитаме над Корсика. Водата е топла и ме примамва навътре, взела ме за морско същество. В тези последни часове на деня, слънцето полира с оранжева светлина лицата на младите хора и плъзгайки се по къдриците им и по бронзовата им тела ги превръща в деца на рая, всяко със сърце, част от голямото сърце на Иракли.
Не бих прибавил нищо друго към тази съвършена действителност .
Нека оставим Иракли да ни бъде вратата към Рая, ако някой ден, по божията воля, се превърнем в нимфи и в морски богове.

една снимка на Стефан Банков

2009-07-15T11:42:00.000-07:00

За скулптурата

Процеса на работа върху една скулптура поразително наподобява формирането и развитието на летните бури.
От безформеното, тъмно , на места покрито със зеленикав мъх каменно парче- сляло се напълно с приглушеното небе, със сивкавите облаци и двете очакващи творческия гръм на своя създател. Понякога просветват малки светкавици изпод шумното длето, излишната маса е отстранена и вдъхновението осветява първите гладки участъци на плътта. Само хилядите , милиардите затаили дъх листа знаят, че жадувания дъжд ще ги върне към живота, че съцветията и тичинките опиянени от танца на пчелите , най-сетне ще познаят ласките на любовта, че длетото на неуморната ръка ще освободи духа на сънената фея с нежен овал на лицето от дългото робство на неизвестността. Колко радост има в творчеството. Тайствена, ревнива, нуждаеща се от нищо, освен от безвремие и анонимност, тази способност на малцина, прави щастлив и издига високо над ежедневието онзи, който се е доверил на своя талант.
Междувременно небето се е прояснило и митична светлина огрява реалността така дълбоко, че синкавите мраморни вени на нимфата започват да пулсират, а загадъчната и усмивка се отразява във влажните, пурпурни цветове на разцъфтялата Будлея.
Тези чудеса стават толкова рядко и на такива недостъпни места, че в желанието си ежедневието да не ги оскверни, Бог крие преживяването само за просветлени, а художника вече е скрил скъпоценната си нимфа в "кулата от слонова кост".

n.b. Колко невероятен е Клаус Номи, тъкмо си бях помислил, че изкуствоте е невъзможно пред публика.... http://www.youtube.com/watch?v=C_A6IR58Htg

Музите

2009-07-06T05:49:00.000-07:00

За първи път изпитах неудобство от светлият /относително/ цвят на кожата си, когато пътувах с метрото към парижкия квартал Сент Дени. Един испански художник в галерията на Пабло Гарсия беше предизвикал интереса ми към катедралата на Сент Дени.
Не е безусловно изискване да бъда художник, за да съзерцавам горгоните на базиликата Сент Дени, митични същества, останали векове на границата между два свята-техния и нашия, като че ли очакващи пълното завъртане на галактичната орбита за да оживеят отново , сграбчили в каменните си ръце изящната глава с бретонски къдрици, неизвестни, анонимни, с колективен дух, който не знам защо ми носи спокойствие.

Над Сент Дени заваля, ромоленето не ми попречи да остана омагьoсан още малко, да дочакам заглъхването на тревожните тимпани идващи от далечината на базара, едно не съвсем парижко място в Париж, където спят своя кралски сън толкова знатни особи, оставили ни своите плюшени плащеници и златни скиптри. И още за легендата на Свети Дени. Тя разказва как светеца, вече обезглавен /някъде около днешния Монтмартр/ грабва главата си и хуква с нея, бяга дълго за да стигне на мястото където по-късно е построена тази първа готическа базилика, място на коронясване на крале и кралици, територия на средновековния френски дух.

Дъждеца се усили и листата на скицника ми се деформораха от влагата. Заприличаха на обезформените тела на горгоните, които скицирах. Двете дами, минаващи до моята пейка любопитно надникнаха в скицника в паузата между техния напевен и моя кратък "Бонжур".

Дузината полицейски коли се настаниха на площада пред базиликата. Не знам дали този ритуал съпровождаше всеки път края на базара.

Питах се как една епоха отстъпва на друга и кое променяше света, ние хората, или хрониката на времето ни предоставя основни топоси, които ни задължава да следваме .

Бях в най-вълнуващия град на неголямата ни планета, в който писането на стихове докато си млад е мода, ходенето на театър се предава по наследство и всяко кафене е толкова уютно, колкото е и леглото на новата любовница.

"Парижки хроники" Цветомир Асенов