Неделен въпросник

Свети Августин ни напомня, че паметта помни дори забравеното... По този начин той ни дава надежда. Но кога се появяват облаците на съмнението и кой ги насочва към нас? Наистина има твърде голям промеждутък между светската вяра и религиозната, откъдето връщането е невъзможно и надеждата се подхранва от божествени видения. Свети Августин казва още в своите "Oткровения": Тъй като съзнанието му беше замъглено от образите на материалните неща, той не можеше да разбере духовните и вярваше , че душата му е част от тази на Бога...
Част от какво е моята и твоя душа, има ли колективна душа на човечеството, на отделните нации, на населените места? Кога една душа приема друга за приятелска и кога се дистанцира от нея? Какво предопределя посоката на нейното усъвършенстване-молитвата, поста, въздържанието или отказа от усъвършенстване и следване на библейските наставления за радост и веселие, тук на земята?
Така както правят многобройните туристи опиянени от магичния Париж и от дискретността на малките ресторантчета скрити в уличките на квартала Контрeскарп.
И накрая, кой ще ни протегне ръка, когато се сбогуваме с образите на материалните неща и със самите тях?
Съдовете за светена вода с формата на мида, в която се потапя ръката , преди да се прекръстим в началото на катедралата Сент Сюлпис са празни, вероятно от съображение за санитарна сигурност в горещото парижко лято...

Жена или кукла?

Междуполовите взаимоотношения май не вървят добре, след като японците са така усърдни в усъвършенстването на женския робот, проектиран да замести жената и в любовното и амплоа. Женски робот, тъй като досега не съм срещал мъжки образци на домашен робот. Домашния робот очевидно наследява архетипа на домашната прислужница, която по-принцип се избира от съпруга и най-често фокусира еротичните му фантазии.

Но думата ми по-скоро е за необходимостта на човека да създава кукли. В Париж има интересен Музей на куклата- Musée de la Poupée, на стотина метра от Бобур. Експонатите там са създадени за забавление на децата, а не на възрастните. Тези изящни андроиди, облечени в коприна и плюш, плачещи и смеещи се, в костюми за опера или за сватба, отклоняват за малко вниманието на детето, докато родителите му общуват помежду си. Днес переверзността на въображението е разменило ролите, като в съвременен театър.

Трябва да сте съзерцавали безукорната плът на японките и високомерното им кокетничене с малките компютри на коленете си в кафето Старбъкс, недалече от Опера Гарние, за да си представите от къде е дошло вдъхновението на японските дизайнери и инженери. Тези момичета са на крачка от изкуственото тяло, от изкуствената душа /не знам дали не избързах с душата, тя е с друг патент/.

Спомням си как някога една възрастна жена извика на дъщеря ми: Не дръж така детето, ръцете му се удрят в паважа! Когато ни наближи видя, че детето беше куклата Сара, която като се наведеше изплакваше Мама, а като се облегнеше назад позлатените и клепачи размиваха детската и невинност.

Как ли ще трябва да усъвършенстваме сетивата си за в бъдеще , за да различаваме копието от оригинала и дали го правим сега, относно душите, които не са наш патент?

Някъде в метрото

Някъде в метрото на Париж
мъж крещеше срещу новата ми шапка
току-що купена от Риволи:
"Какъв интелигентен вид,
аз също съм учил, но мама
ми казваше: пази се от SIDA*
и аз така и не се ожених..."
когато посегнах да отворя чантата си
мъжът извика: "А, сега господина ще извади револвер,
хайде стреляй, аз също съм учил, но мама..."

отворих Дарио Фо случайно на страницата за
"Въображението и ъгъла на гледната точка"
от Основно ръководство за актьора...


____________
SIDA - спин