петък, 18 декември 2009 г.

Oбщото между Париж и София



"...La neige nous met en magie
Blancheur étale
Plumes gonflées..."
Anne Hébert

"....Снегът ни омагьосва
Белота в застой
Бухнали пера..."
Aн Ебер

Групата високи елхи пред Пантеона покрити със сняг и като че ли израстнали тук. Декоративните качулки на вталените сака влезли в употреба и лицата под тях, като че ли не толкова усмихнати. Ресторантските маси на улица Муфтар вече са излишни. Автомобили покрити със сняг. Изненадани лица и щастливи, че природата ги е направила отново деца. Скулптурите на Майол , в двора на Лувъра, със снежна драперия, отново еротични. Елегантността на модата все още не отстъпва...колко много идеи връхлитат днес Жан Пол Готие... Детските колички нямат предпазен полиестерен чадър. Млад мъж beau comme un dieu /красив като бог- това е буквалния превод, мерси Рали/ лежи на снега с разперени ръце. Малък Христос. Сена поглъща снежинките като моночастици на първородната енергия останала от ехото на Големия взрив. Малка улица с импровизиран траплин за скейбордисти. Публика... Отново Тюйлери. Зелените градински столове около голямото езеро са свободни/ през лятото борбата за тях е езическа/. По средата на езерото ято от чайки, в периферията замръзнала бяла ръкавица и виолетова панделка за коса. Не е обект на изкуството, останал от фестивала за съвременно изкуство /FIAC/ - автор е Снегът.
Един Париж, който днес малко прилича на София.

неделя, 6 декември 2009 г.

Машината на Тюринг

Понякога ми липсва онази програма на абстрактната машина на Тюринг, която би ми подсказала какво да направя, ако в съзнанието ми е попаднала натрапчива мисъл, невъзможност за избор на идея за картина от стотиците идеи за картини или желание ми за общуване с лица, без да знам подробности за тяхното ДНК . Машината на Алън Тюринг в такива случаи би дала безпогрешна инструкция, облечена в алгоритъм /каквото и да означава тази форма на безполезна дисфункция за мен/. Поне моето въображение придава на тази машина платонов фундаментализъм, нещо като идея за по-голям брат натоварен с мисията на грижовен психоаналитик. Тези съмнения относно скритата ни виталност скоро щяха да се изпарят в елегантния вътрешен двор на Шведския културен център / 11, rue Payenne / отпивайки от втората чаша Brescout, омаян от северната красота на момичетата поднасящи виното, от безупречния шепот на тълпата, от прекалено делничния костюм на посланика...
Защо ли ми се иска да оставя този текст недовършен...

вторник, 1 декември 2009 г.

Домейн на непознатите езици

Днес попаднах на японски /или корейски?/ текст, от който нищо не разбирах. Буквите - красиви рисунки, малки стилизирани фигурки: йерархия на линеарната структурност . Познато усещане за неизвестна цивилизация, ала накрая като в театър Но, репликите остават безмълвни.
Никой не ме е обучавал на този език и аз само знам, че това е пълноценен език, на който може да се опише плача на дете и тъгата на листопада, но това субективно познание не ми помага да разбера конкретния текст. Ако познавах източните езици щяхме да се забавляваме повече с Кьом Лий, когато той разпознаваше корейките в гръб / не винаги успешно/, преминаващи покрай витрината на Старбъкс до Опера Гарние, където се срещахме на кафе през миналото лято. Днес в парка слушах гласовете на птиците. Усещам, че те говорят помежду си, при това поетично, но тази тяхна комуникация остава тайна за мен. Никой не ме е обучавал на езика на птиците. Зрението и слухът имат своите лингвистични производни, остава само да намеря подходящия учител и разказите на Авлигите долитащи от далечния Мадагаскар ще станат мое ежедневие напролет.
По-трудно разрешим е проблема с интуицията. Очевидно тя съществува, следователно има и лингвистична производна: може би едва доловимия вътрешен глас, слаб като дихание, безпомощно тих- оправдание, което ни позволява да го пренебрегваме постоянно. Този вътрешен глас е моят единствен обструктор, приятел и съветник. Той и респективно, интуицията , тази критична двойка се разполагат в пространството на изкуството и жонглират с крайните оценки на бъдещия успех или неуспех на създаденoто вече произведение.
Барт казваше, че речта не може да се дава, но може да се посвещава. Посвещавам този объркан текст на интуицията -един език, на който сами се обучаваме и чието търпение към нашето невежество е безгранично.